XXIV глава
ОПАСНО НАЧИНАНИЕ
Начинанието, с което се нагърбих, беше много по-опасно от всичко, което бях правил досега, но независимо от това твърдо реших да отида и да разбера какво става с Лорна, та дори да струваше и живота ми.
За да се стигне Портата на Дун, входът от горния край на Долината, трябваше да се върви доста дълго и да се заобикалят южните възвишения. Аз обаче не посмях да взема кон и затова тръгнах пеша доста рано следобед. Така че, когато стигнах до главния път на разбойниците, слънцето беше залязло преди повече от час и вече почти се бе стъмнило. Доколкото можех да видя, засега всичко наоколо беше пусто, но за всеки случай реших, че ще е по-разумно да почакам още малко, докато здрачевината премине в нощ.
Колкото повече наближавах към входа, толкова по-прав и по-солиден ставаше пътят, докато накрая заприлича на улей, прорязан в скалите. Не беше оставено нито едно дърво или дори храстче, където човек можеше да се заслони от куршумите. И точно тук късметът ми изневери или поне така ми се стори, защото тъкмо наближавах Портата, когато луната (която толкова често е била мой съюзник) се появи и обля със светлина цялото открито пространство. Отстъпих в сянката от дясно на пътя и започнах да наблюдавам тройния вход, осветен от косо падащите лунни лъчи.
Над трите грубо оформени арки бе закрепен отсечен дъб — дебел, тъмен, заплашителен. Бях чувал, че в случай на опасност можели да го освободят, за да падне така, че да смаже десетина-дванайсет души и да препречи пътя на конниците.
Зад дървото имаше каменен насип, нещо като тераса, издигната на около двайсет фута от земята, където поне трийсет мъже можеха да се прикрият зад клони и пънове и да държат под обстрел всеки задаващ се по пътя неприятел. Но най-хитроумното и объркващо неприятеля приспособление беше, че входът вместо един имаше три отвора и истинският по нищо не можеше да се познае. Ако човек можеше да вярва на слуховете, по време на опасност (разбойниците сменяли входа всеки ден и с помощта на плъзгащи се врати превръщали останалите два в проходи, водещи право в пропастта.
И сега стоях пред тези три груби арки, черни и страховити, и по нищо не можех да разбера кой вход е истинският. Освен това знаех, че другите два водят към почти сигурна смърт. По едно време ми хрумна, че в мирно време има най-голяма вероятност да използуват средния. Затова, без да се двоумя повече, здраво стиснах тоягата си, протегнах я напред и се пъхнах в него. Не след дълго ме обви плътен мрак и макар че се движех пипнешком покрай стената, препънах се в някакво оръдие. Силно си нараних краката и едва се стърпях да не изругая, но вече бях сигурен, че съм на прав път, защото не биха поставили такова съоръжение в другите входове.
Затова продължих напред, докато зад един ъгъл едва успях да се дръпна назад — часовоите бяха само на няколко крачки от мен. Ако бяха поставили фенера си там, където му беше мястото, веднага щяха да ме видят и застрелят.
Като че ли бяха само двама. Имаха дълги и тежки пушки, но не ги държаха в ръцете си (както би трябвало), а ги бяха поставили близо до себе си. Наблюдавах ги с едно око, добре прикрит зад ъгъла.
Двамата злодеи изглеждаха много щастливи. Бяха седнали в една скална ниша, поставили фенера на земята. Непрекъснато надигаха чашите и играеха на някаква игра. Пушеха дълги глинени лули (много модерни по това време в Лондон) и сегиз-тогиз някой от двамата се изсмиваше, когато мислеше, че печели. Единият, който ми изглеждаше по-здравеняк, седеше с гръб към мен. Откритият фенер изцяло осветяваше другия, който беше е лице към мен, така че ясно можех да разгледам чертите му; и трябва да си призная, че за пръв път виждах толкова красиво и смело лице и се почувствувах много нещастен, като си помислих, че той е толкова близо до Лорна. При това, което си приказваха и подвикваха от време на време, заключих, че по-младият и по-високият се казваше Чарли, или Чарлуърт Дун, а по-якият беше Фелпс.
Единственият ми шанс да се промъкна покрай тях беше да изчакам, докато се скарат и сбият, и съдейки по приказките им, караницата беше неизбежна. Вече се бях изморил да стоя и да ги слушам как се ругаят, когато изведнъж Чарли протегна ръка, за да прибере парите, които твърдеше, че е спечелил. Другият дръпна ръката си и Чарли светкавично плисна в лицето му съдържанието на чашата, от която пиеше, но вместо него улучи свещта, която веднага угасна. Единият изруга, другият се изсмя и докато решат какво да правят, аз вече се бях промъкнал покрай тях.
А после, за да ги уплаша, избухах като бухал точно както ме беше учил Джон Фрай. Викът прозвуча така зловещо, че съдейки по шума, единият си изпусни кутията с огнивото, а другият грабна пушката. Тази глупост можеше да завърши съвсем трагично за мен, но в случая даже спечелих от нея, защото чух как единият каза: