Тази мелодия била личната парола на Карвър Дун (както научих много по-късно), която Чарли изсвири, за да накара Лорна да се покаже. Часовоят ме взе за Карвър, който чака, за да поговори насаме с Лорна, и порядъчно се отдалечи, за да не се бърка в личните му работи. И така ни направи най-голямата услуга, защото междувременно Лорна беше дошла до прозореца, за да разбере какво става и дръпна завесата. После отвори прозореца, загледа се към скалите и много тъжно въздъхна.
— О, Лорна, не ме ли позна? — прошепнах отстрани, тъй като се боях да не я изплаша, ако се появя много внезапно.
Тя обаче не ме позна по шепота и припряно взе да затваря прозореца. Бързо се хванах и й се показах.
— Джон! — възкликна тя, все още запазила разум дотолкова, че да не извика. — О, Джон, ти си полудял!
— Полудял съм като мартенски заек без вест от моята любима. Знаеше, че ще дойда, нали? Признай си, че знаеше.
— Мислех си, че може би… ох, не знам. Но, Джон, не е нужно да ми изяждаш ръката. Виждаш ли, сложиха ми железни решетки.
— Разбира се. Смяташ ли, че ще се задоволя само с тази прекрасна ръка? Сега, скъпа, само за секунда ми дай другата, за разнообразие, нали разбираш.
Така че поех и другата й ръка, но най-непочтено задържах и двете, и разтреперан замилвах нежната им красота, преди да ги притисна до сърцето си.
— О, Джон, ще ме накараш да се разплача — тя отдавна плачеше, — ако продължаваш така. Знаеш, че никога не ще си принадлежим. Всички са против нас. Защо трябва да те правя нещастен? Опитай се вече да не мислиш за мен.
— Ти ще се опиташ ли да не мислиш за мен, Лорна?
— О, да, Джон, стига ти да си съгласен. Поне… ще се опитам да се опитам.
— Тогава няма да правиш нищо подобно — извиках аз силно обнадежден, понеже го каза така сладостно и тъжно. — Единственото нещо, което ще се опитаме да се опитаме, е да си принадлежим един на друг — и ако положим всички усилия, никой не може да ни попречи.
Лорна не каза нищо. Нещо беше стиснало гърлото й, като й пречеше да говори.
— А сега ми кажи какво означава всичко това? Защо са те затворили? Защо спря да ми даваш сигнали? Да не би и дядо ти да се е обърнал срещу теб? В опасност ли си?
— Горкият ми дядо е много болен; боя се, че няма да живее дълго. Сега Съветника и синът му са господари па Долината и аз не смея да излизам от къщата. Веднъж, когато излязох да ти сигнализирам, Карвър се опита да ме хване, но аз се оказах по-бърза от него. На малката Гуени също вече не й разрешават да напуска Долината, затова не мога да ти изпратя и съобщение. Много се боях да не си помислиш, че съм ти изменила. Ако искаш да ме спасиш, трябва денонощно да наблюдаваш тази къща. Тези тирани пред нищо няма да се спрат, ако горкият ми дядо… о, не мога да понеса подобна мисъл, не мога да понеса, че ще умре, без да има син, който да се погрижи за него, или дъщеря, която да пророни някоя сълза.
„Но той има достатъчно синове, прекалено много“ — канех се да кажа, но се въздържах.
— Защо никой не идва при него?
— Не знам. Не мога да ти кажа. Той е много странен старец и малко хора някога са го обичали. Този следобед например ужасно беше разгневен на Съветника… но не бива да те задържам тук… ти си прекалено смел, Джон, а аз съм прекалено голяма егоистка. А, каква беше тази сянка?
— Просто един прилеп, скъпа, който търси своята любима. Няма да стоя дълго, толкова силно трепериш. Но как мога да те оставя, Лорна?
— О, трябва, трябва! Ще умра, ако ти направят нещо. Чувам стъпките на старата болногледачка. Сигурно дядо ме вика. Дръпни се от прозореца.
Това обаче беше само Гуени Карфакс, малката прислужничка на Лорна. Моята мила я доведе до прозореца и ми я представи.
— О, Гуени, толкова се радвам, че дойде. Винаги съм искала да ти представя моя „млад човек“, както ти го наричаш. Доста е тъмно, но ще можеш да го видиш. Искам и друг път да го познаеш, Гуени.
— Виж ти! — извика Гуени силно учудена, като се повдигна на пръсти, за да погледне навън. Така той е по-голям от всеки Дун. Чух, че е победил нашия корнуолски шампион по борба. Ще те позная отново, не се бой за това. А сега, мистрес, продължавайте да се ухажвате, а аз ще изляза да пазя.
Въпреки че не се изрази много деликатно, бях й много благодарен, че ни остави сами.
— Тя е най-чудесният дребосък на земята — каза Лорна и тихичко се засмя. — И най-странният, и най-преданият. Никой не може да я подкупи срещу мен. Дори да ти се стори, че е на тяхна страна, никога, никога не се съмнявай в нея. А сега, стига вече си ме „ухажвал“, Джон, прекалено много те обичам, за да е необходимо. Само си върви. Наистина, върви си, добрички ми Джон, любими, мили, скъпи Джон, ако ме обичаш, върви си.