— Как мога да си отида, без да сме се уговорили? — попитах съвсем трезво. — Как ще знам кога си в безопасност? Измисли нещо, толкова си досетлива. Измисли каквото и да е и ще си тръгна веднага, за да не се боиш повече.
— Отдавна си мисля за нещо — бързо заговори Лорна. — Виждаш ли онова дърво със седемте сврачи гнезда, което се откроява на фона на скалите? Мислиш ли, че ще можеш да ги преброиш отгоре? От някое място, където ще си в безопасност мили…
— Разбира се, че мога. А ако не мога, бързо ще намеря такова място, откъдето ще успея да ги преброя.
— Гуени се катери като котка. През лятото всеки ден се качваше горе да гледа малките пиленца и предизвикваше момчетата да отидат да ги пипнат. Сега там няма нито птици, нито яйца. Ако видиш, че гнездата са шест, това ще означава, че съм в опасност и имам нужда от теб. Ако са само пет, значи, Карвър ме е отвлякъл.
— Божичко! — само при мисълта за това възкликнах с такъв глас, че Лорна се уплаши.
— Не бой се, Джон — тъжно прошепна тя. — Имам начин да го спра или поне да се спася. Ако успееш да дойдеш един ден след като този човек ме е отвлякъл, ще ме намериш напълно невредима. След това можеш да ме намериш жива или мъртва, зависи от обстоятелствата, но в никакъв случай няма да се наложи да се изчервяваш, когато ме гледаш.
Такава гордост беше изписана на скъпото красиво лице, че едва успях да промълвя: „Господ да те пази любима!“ Много тихо и тъжно Лорна ми каза същото.
После, скрит в сянката на скалите от източната страна, се прокрадвах покрай къщата на Карвър и тъй като вече доста добре познавах селото, поех право по добре познатата ми пътека. Това не беше нито тази, която се спускаше по водопада (твърде опасна нощем), нито онази, която тръгваше от беседката на Лорна нагоре из канарите. Пътеката си беше лично мое откритие, но сега няма нужда да ви го описвам.
Голям камък падна от сърцето ми, въпреки че все още бях много разтревожен. Едно нещо обаче беше съвсем сигурно: ако Лорна не може да притежава Джон Рид, никой друг няма да я притежава. А и мама, с която надълго и нашироко приказвах след това, се съгласи, че все пак това е някакво успокоение.
XXV глава
ПРАВЯ ДОБРА УСЛУГА НА ДЖЕРЕМИ
Като се осланяше на градския си опит от Лондон и Норидж, мистър Джереми направи фаталната грешка да реши, че всички селяни са от прости по-прости и може да ги лъже както си иска. Откакто го обидих и заплаших да го набия, ако си пъха носа в личния ми живот, той се беше сприятелил с простодушния Джон Фрай, както обичаше да го нарича. Джон Фрай му беше всичко: „Тичай да ми доведеш коня, Джон!“, „Джон, приготви ли ми пистолетите?“, „Ела в конюшнята, Джон, трябваш ми за нещо много важно.“ По едно време вече едва се сдържах да не му кажа, че той би трябвал да плаща заплатата на Джон.
Аз пък с глупавата си глава никога не можех да предположа, че Джон Фрай ще каже на Джереми Стикълс за Омагьосаното тресавище и човека с бялата шапка, тъй като се беше заклел над острието на ножа си без мое разрешение да не споменава на никого за това. Както излезе обаче, Джон му беше разказал всичко, което беше видял, а несъмнено и повече. Мистър Стикълс беше силно удивен от действията на вуйчо Рубън, тъй като винаги го беше смятал за най-верен поданик.
Научих всичко това, когато Джереми отново ми се довери, което стана, след като спасих живота му. Понеже трябваше непрекъснато да наблюдавам седемте сврачи гнезда, все някак си успявах да си намирам работа в западния край на нашата ферма, който беше най-близо до Долината на Дун и откъдето лесно можех да се изкача на някое високо място, за да погледна дървото.
Един ден скуайър Фагъс (както всички вече започнаха да го наричат) се беше отбил в къщи тъкмо навреме за обяд и много скоро той и кралският пратеник завързаха най-приятелски отношения. Том беше довел и любимата си кобила, за да се покаже пред Ани. Той дори покачи красивата си изгора върху гърба на коня, след като предупреди Уини да се държи добре. Беше в много хубаво настроение, понеже току-що беше купил земя десет пъти по-евтино от истинската и цена. Похвали се, че амнистията му била отдавна готова, само че още не бил отишъл да си я вземе, и че вече нито един адвокат не можел да го измами.
А после заразправя на нашата Ани, която жадно го слушаше и му вярваше всяка дума, че след като адвокатите са го разорили, било съвсем справедливо и правилно да стане отново уважаван член на обществото за тяхна сметка. И как веднага щял да замине за Лондон, за да си получи амнистията, и после щеше ли неговата прекрасна Ани… и така нататък, и така нататък, неща, които нямах право да слушам.