Затова ги оставих и отидох да си върша работата в една малка горичка в западния край на стопанството, като тъжно сравнявах своята любов с тяхната. До вечерта поработих здравата. Сечах младите дръвчета там, където растяха много нагъсто. Вече беше време да се прибирам за вечеря. Бях страшно огладнял, тъй като доста часове поработих единствено в компанията на ромолящия поток, няколко птички и един-два заека. Слънцето се беше скрило зад тъмната гора на хълма и малкият поток изглеждаше черен под тревата и папратта.
Много внимателно избърсах брадвата и ножа, тъй като мразя да оставям изцапани инструменти, и започнах да се чудя дали да погледна още веднъж седемте сврачи гнезда, или вече е много тъмно. Може би имаше близо половин час, откак бях спрял да сека. Сега разпределях прътите и ги правех на наръчи, тъй че вдигах толкова малко шум, че дори нежният ромон на потока го заглушаваше. И няма съмнение, че точно на това дължа живота си, който тогава е бил в опасност, без аз нищо да подозирам.
Тъкмо правех последния наръч пръти, когато чух, че отвъд плета се приближават трима мъже. Успях да забележа, че и тримата носят пушки. Тези хора обаче не бяха тръгнали на случайна разходка, а вървяха покрай живия плет със съвсем определена цел. В този миг замръзнах при мисълта, че именно аз бях човекът, когото търсеха.
Имах голям късмет, че ги чух, преди да са ме видели, и че се намирах в падина, отвсякъде заобиколен с храсти. Нямах време обаче да изтичам и да се скрия в гъсталака, затова инстинктивно се проснах в буйната папрат. Лежах неподвижен като пън и не смеех да дишам. След малко тримата дойдоха до пролуката в плета, където доскоро бях работил. В този миг ужасът, който изпитах, беше неописуем. Имах чувство, че кръвта е замръзнала в жилите ми. Лежах съвсем безпомощен, прикрит само от няколко стръка папрат, и във все още ранната здрачевина видях как от пролуката надникнаха три лица и което беше по-лошо — три дула.
— Някой е работил тук — това беше плътният глас на Карвър Дун. — Слез и хубаво разгледай наоколо, Чарли. Не трябва да имаме никакви свидетели.
— Подай ми ръка — каза Чарли, същият красив момък, когото бях видял онази нощ. — Този склон е дяволски стръмен.
— Не говори глупости, човече! — извика Маруд де Уичхолс, който, за мое най-голямо учудване, беше третият. — Някой ратай е сякъл дърва и сигурно отдавна се е прибрал в къщи. Виждам всичко наоколо и трябва да ти кажа, че тук няма дори и зайци.
Като чух тези думи, отново започнах да дишам и благодарих на бога, че си бях облякъл палтото.
— Той е прав — каза Чарли, който се беше изправил на седлото, — тук сега няма никой, вожде.
— Ако няма куче, няма и човек — това е правилото тук, когато хората отиват да работят в гората, — продължи младият де Уичхолс. — Няма човек, който би се осмелил да работи на такова място, без да си доведе и куче, което да гони елфите.
— В тая ферма има един едър младеж, с когото, ако се срещнем, трябва да си уредя сметките — промърмори Карвър. — Има ни зъб, защото убихме баща му. Миналата зима се канеше да вдигне цял взвод войници срещу нас, но се изплаши. Скоро е ходил в Лондон. Сигурно нещо е издайничил.
— О, за оня тъпак Джон Рид ли говориш? — обади се младият богаташ. — Много простодушен и глупав селянин. Сигурен съм, че не може да извърши никакво предателство. Няма мозък за такава работа. Борбата е единственото нещо, което го интересува. Силен е като бик, но и умът му е толкова.
— Ще му пратя аз един куршум на този бик още първия път, щом го срещна — каза Карвър така, че чак го видях как се озъби в презрителна гримаса.
— Глупости, вожде, никога не бих го застрелял, защото сме били съученици, а има и много хубава сестра. Но виж, братовчед му е друга работа. Той е десет пъти по-опасен.
— Ще видим, момчета, ще видим — изръмжа огромният чернобрад мъж. — Никаква милост за глупака, който се изпречва на пътя ми. Хайде да продължаваме нататък. Трябва да побързаме, че ще ни се изплъзне. Ако го изпуснем, ще смятам и двама ви за виновни.
— Не бой се, вожде — бързо отговори Чарли. — Ще ми се и за себе си да съм така сигурен, че ще живея още година, както съм сигурен, че той ще умре след един час. Запомни, първият изстрел е мой, защото той ме обиди.
— Ще го имаш — каза Маруд. После се обърнаха и поеха отново.
Повече нищо не успях да чуя, понеже сега живият плет ни разделяше. Спокойно можех да пропълзя до неизсечената горичка още преди да са достигнали до откритото пространство. Но думите на Карвър Дун толкова ме бяха разгневили, присъствието на скуайър Маруд в тази компания така беше раздразнило любопитството ми и заплахите им към този неизвестен човек така бяха предизвикали състраданието ми, че забравих и страх, и опасност и тръгнах след тях покрай плета. Аз вървях от вътрешната страна, те — от външната, но бяхме толкова наблизо, че чувах как шумолят клоните, когато ги закачеха.