— Няма да нанесеш нито един удар, Джон! Срещу убиеца на баща си! — извика Джереми.
— Нито един удар, Джереми, ако не съм сигурен кой го е направил.
— Ясно, Джон. Добре ми е позната твоята упоритост. Като си наумиш нещо, безсмислено е да се спори с теб. Но ако не греша, момчето ми, струва ми се, че имаш и някаква друга причина. Както и да е. Ела да погледаш. Сигурен съм, че ще има какво да видиш. Много фермери ще намерят дъщерите си, а някои момци — изгорите си. Някое хубаво девойче и за теб, Джон, ако…
— Не искам да ми говориш повече за тези неща. — твърдо казах аз. — Това не е твоя работа и не желая да Си правиш подобни шеги.
— Добре, господарю, така да бъде. Но едно нещо ще ти кажа съвсем сериозно. Ще хванем този стар двуличник, вуйчо ти Хъкабак, и ще го строя пръв да нападне укреплението на Дун. Да не се казвам Стикълс, ако не го направя. Чувал съм, често се хвалел, че само ако можел да намери дузина стрелци, които да го последват, сам щял да атакува Долината. Сега ще му дам възможност да го направи и така да докаже верността си към краля, която засега поставям под съмнение.
Попитах мистър Стикълс кога възнамерява да се заеме с това голямо начинание. Каза ми, че Първо имал да урежда някои неща и че трябвало да направи едно пътуване до вътрешността, чак до Тивъртън, за да събере силите си и необходимите им муниции. Имаше намерение да използува обучените отреди, та ако разбойниците излязат на коне, да има кавалерия, която да ги посрещне и да им отреже пътя за връщане.
Всичко това силно ме обезпокои поради много, много причини, но най-главната, разбира се, беше страхът за Лорна. Ако атаката излезеше успешна, какво щеше да стане с нея? Кой щеше да я отърве от жестоките войници, ако изобщо допуснем, че междувременно успее да се измъкне от ръцете на собствените си хора? Освен това силно ме тревожеха и други неща: например кой щеше да опази зърното ни, овцете, добитъка и тлъстите ни прасета от търсещите плячка войници и недисциплинираните обучени отреди?
Сред всички тези притеснения обаче имаше едно нещо, или поне така изглеждаше, което малко ме успокояваше. Том Фагъс се върна от Лондон много горд и щастлив с кралската амнистия, написана черно на бяло, на която всички много се възхищаваха най-вече поради факта, че не можеха да прочетат нито дума от нея. Самият Том си призна, че предпочита да открадне петдесет кесии, вместо да прочете дери и един-единствен ред.
XXVII глава
ДВАМА ГЛУПАЦИ ЗАЕДНО
Случи се нещо, което подложи на сериозна проверка любовта ми към Лорна. Предпочитах да се изправя лице с лице срещу Карвър и баща му, дори да изляза срещу разярен лъв, вместо да се срещна хладнокръвно със сър Енсор Дун, основател на цялата колония, страшилище и за най-жестоките. Но бях принуден да направя точно това, и то ето как:
Една сутрин отидох да погледна седемте сврачи гнезда и, о, господи! Гледах, гледах и очите си търках, и после пак гледах, но нямаше никакво съмнение — бяха ми дали знак да отида, защото Лорна е в беда. Но да вляза в Долината по това време, посред бял ден, за мен би означавало сигурна смърт и никаква полза за девойката. От друга страна, не можех и много да се отдалечавам. Ето защо изтичах до най-близкото място, откъдето не можех да бъда видян, и скрит в гората, наблюдавах Долината, нетърпеливо отброявайки всеки изминат час.
За съжаление голямото ми нетърпение изобщо не променяше картината, в която се бях вторачил. В тази част от Долината, която виждах, нищо не се движеше, освен потокът и няколко откраднати крави, които тъжно обикаляха наоколо, като че ли знаеха, че нямат право да бъдат там. А аз не можех нищо да направя, освен да топля пръсти с дъха си, защото започваше да сковава мраз, мраз, който коренно промени нещата за мен и Лорна, а и за всичките пет милиона, населяващи този остров, наречен Англия. Мраз, какъвто дотогава не бях виждал и се надявам никога вече да не видя.
Докато чаках, късмет, че най-хубавото ни овчарско куче, старият Уоч, този ден беше дошъл с мен. В противен случай можех да си остана и без обяд. С негова помощ обаче успях да си доставя малко храна. Изпратих го в къщи да занесе на Ани бележка, завързана за нашийника му. След по-малко от час кучето се върна, като гордо размахваше опашка — изплезило език, но и с голямо парче хляб и резен бекон, завързани в кърпа около врата му. Не бях обяснил на сестра си какво правех. В края на краищата, защо трябваше да я тревожа?
Когато вече се стъмваше и аз тъкмо се канех да тръгвам, за да обходя хълмовете, Уоч изведнъж тихо и продължително изръмжа. Прикрих се в сянката и заповядах на кучето да млъкне. Скоро забелязах как една дребна фигурка излезе от гъсто обрасъл дол вляво от моето скривалище. Това беше същата фигура, която веднъж бях видял на лунна светлина в „Могилата на дъждосвирците“ и която се оказа малкото девойче Гуени Карфакс. Тя се стресна, като ме видя — по-скоро от учудване, отколкото от страх, а после хвана и двете ми ръце, като че ли се познавахме от двайсет години.