— Млади човече — каза Гуени, — трябва да дойдеш с мен. Бях тръгнала към вас, за да те доведа. Старецът умира, но не може да умре, или поне не иска да умре, преди да е поговорил с теб.
— Да говори с мен?! — извиках аз. — Какво би могъл да иска да ми каже сър Енсор Дун? Да не би Лорна да му е казала?
— Всичко, и за теб, и за делата ти, като видя, че краят му е близо.
Едновременно и огън ме обля, и тръпки ме побиха, като разбрах, че или трябваше веднага да се явя пред сър Енсор Дун, или завинаги да се откажа от Лорна. Затова изпратих Уоч да си върви и последвах Гуени, която бързо ме поведе надолу в дола, откъдето се беше появила. Когато стигнахме дъното, тя влезе в малка горичка, отвсякъде заобиколена със скали, в чийто най-тъмен ъгъл се намираше тясна вратичка, която отдалече приличаше на дървесен ствол. Отвори я с натиск и много бързо изтича вътре, но аз бях принуден да се сгъна одве. Проходът беше тесен и труден, и тъмен като гроб, но не беше дълъг. Скоро излязохме от другата му страна и се озовахме в горния край на Долината на Дун. Докато вървяхме към къщата на главатаря, недалеч от реката срещнахме двама души.
Гуени им каза нещо и макар че ме изгледаха много свирепо, пуснаха ме да мина. Мисля, че няма да преувелича, ако кажа, че когато девойчето отвори вратата на сър Енсор, сърцето ми биеше колкото от ужас, толкова и от надежда, че ще видя Лорна.
Само след миг страхът ми се беше изпарил, понеже Лорна трепереше в ръцете ми и трябваше да възвърна смелостта си, за да успокоя нея. Тя ми се извини, че ме е накарала да се появя пред сър Енсор, но аз и казах (въпреки че това направо си беше лъжа), че изобщо не ме е грижа нито за стария сър Енсор, нито за гнева му, щом имам любовта на внучката му.
Лорна събра цялата си смелост, хвана ме за ръката и ме въведе в студена тъмна стая, в която горяха две свещи. От наредбата й не видях почти нищо, макар да забелязах, че прозорецът е отворен. Това обаче, което със сигурност видях, беше един суров старец с печата на смъртта върху лицето, който въпреки всичко не лежеше в леглото си, а седеше изправен на един стол. Беше покрит с широко червено наметало, върху което се разпиляваше дългата му бяла коса, а отгоре лежаха неподвижните му бледи пръсти. Цялата му душа гореше единствено в огромните черни очи, които беше втренчил в мен.
Едва се осмелявах да го погледна, страхувайки се от смъртта, изписана върху лицето му. И да си призная, клетите ми сини очи се сведоха пред чернотата на неговите. Ниско му се поклоних и се опитах да не треперя. Съжалих само, че Лорна сметна, че ще е по-възпитано да остави двама ни насаме.
— А-а-а — каза старецът с глас, който като че ли излизаше от дъното на някой гроб, — ти ли си бил този голям Джон Рид?
— Джон Рид е името ми, ваше благородие — беше всичко, което успях да отговоря, — и се надявам, че сте по-добре.
— Дете, имаш ли достатъчно ум, за да разбереш какво си направил?
— Да, знам, че съм обърнал поглед много по-нависоко, отколкото подобава на произхода ми.
— Не ти ли е известен фактът, че Лорна Дун принадлежи към един от най-старите родове, останали в Северна Европа?
— Това не ми беше известно, но знаех за благородния й произход от рода Дун от Баджуърти.
— Старецът така остро ме погледна, като че ли ме изгори с пламък, за да разбере дали не се шегувам, но като видя колко съм сериозен, сигурно си помисли, че не мога да се смея, затова леко се усмихна и каза:
— А знаеш ли за собствения си низш произход от рода Рид от Оър?
— Сър — отвърнах му, — всички от рода Рид са били честни хора два пъти по-дълго, отколкото всички от рода Дун са били престъпници.
— На твое място не бих казал такова нещо, Джон, — тихо промълви той. А аз очаквах да се вбеси. — Ако е така, тогава твоят род е най-старият в Европа. А сега слушай добре, момче или клоун, или честен глупак, или какъвто си там. Слушай какво ще ти каже един старец, на когото не му остават много часове живот. На този свят няма нищо, от което човек може да се страхува, нищо, на което може да вярва, нищо, на което може да се надява, но най-вече нищо, което може да обича.
— Надявам се, че ваша милост не е съвсем прав — казах аз. — В противен случай би било много тъжна грешка изобщо да се живее.
— Затова — продължи той, като че ли въобще не се бях обаждал, — въпреки че може да ти се види трудничко за една-две седмици, като при загубата на всяка играчка, само ще те направя по-спокоен и по-щастлив (ако изобщо съществува такова нещо), като ти забраня изобщо да виждаш някога това глупаво дете. Смятам, че всяка женитба е фарс, дори когато мъжът и жената са с еднакъв произход, и трагедия, когато не си подхождат в това отношение. Но стига. Достатъчно говорих с теб. Нямам навика да убеждавам. Ще ми дадеш честната си дума в присъствието на Лорна, че никога вече няма да я виждаш и дори че никога вече няма да мислиш за нея. А сега я извикай, защото се изморих.