Той задържа огромните си очи върху моите, докато ме изгори с ледения им огън, а после повдигна едната си ръка и посочи към вратата. И макар че ме ядоса отношението му към мен, не можех да не му се подчиня. Поклоних се и излязох да търся Лорна.
Намерих я до едно малко прозорче. Гледаше към реката и тихо хлипаше. Прегърнах я с тежката си ръка, като исках да я успокоя и да я попитам за какво си мисли. Тя ме разбра без думи и хванати за ръце, влязохме в стаята на сър Енсор.
Старият сър Енсор изглеждаше смаян. Четиридесет години всички му се бяха подчинявали, бяха се бояли от него; освен това той знаеше, че и аз силно се страхуващ — до мига, в който хванах Лорна за ръката. Но сега, когато тя беше до мен, смело носех любовта си и не се боях нито от смъртта, нито от ада.
Поклоних му се и зачаках да заговори пръв, както подобаваше на възрастта и ранга му.
— Ах, глупаци такива! — каза накрая той с гняв и презрение в погледа. — И двамата сте глупаци!
— Може би не сме чак толкова големи глупаци, колкото изглеждаме — тихо отвърнах аз. — Но дори и да сме, ще сме предоволни, стига да бъдем двама глупаци заедно.
— Ха, Джон — каза старецът и в погледа му проблесна лека усмивка. — Ти не си бил такъв тъп селянин, за какъвто те помислих в началото.
— О, не, дядо! О, миличък дядо — извика Лорна. — Никой не знае какъв е Джон Рид, защото той е толкова скромен. Искам да кажа никой освен мен, любими. — И като каза тези думи, тя се обърна към мен, повдигна се на пръсти и ме целуна.
— И аз съм видял нещичко от този свят — каза старецът, докато аз все още стоях засрамен, но и ужасно горд от Лорна, — но това надхвърля всичко, което съм виждал, а като че и всичко, за което съм чувал. За него са по-подходящи южните ширини, а не мъглите на Ексмур.
— За него е подходящ целият свят, ваше благородие — отвърнах смирено и все още засрамен, — когато то се случи, нищо не е в състояние да го спре, сър.
Сър Енсор се беше облегнал назад и докато говорех, леко се изкашля и завъздиша много по-често. Чудех се дали в този миг от своя живот не си беше спомнил за младостта и гордостта си.
— Глупаци сте и заедно глупаци бъдете — каза той най-накрая. — Това е най-доброто, което бих могъл да пожелая на теб, момче, и на теб, момиче. Останете си момче и момиче, докато ви се народят и внуци.
И горчивина имаше в думите му, и умора. Каза ги и се извърна, за да не ни вижда, а бялата му коса го покри като саван.
XXVIII глава
СЛАБА УТЕХА
Разговорът ми със сър Енсор беше кратък и затова след него закопнях да науча много повече за този човек, и ми се искаше да не умира поне още една-две седмици. Той обаче беше твърде добър за този свят (както казваме за всеки, който го напусне) и вярвам, че в края на краищата по душа не е бил лош човек. Знаех, че е извършил много злини, както и че много зло беше видял, но пък колко са тези, които вършат зло, а виждат само добро! Това както и да е, трябва да признаем обаче, че той поне беше смел и възпитан стар джентълмен. I За смъртта му жалеха всички, не само роднините му и отвлечените от тях жени, но и населението и много от мировите ни съдии на няколко мили около Ексмур. И причината не беше само страх, че може би ще го наследи някой по-жесток (което, между другото, беше много вероятно), но и най-искрено възхищение от силната му воля и съчувствие към нещастията му.
Никого няма да заблуждавам, като твърдя, че сър Енсор Дун даде съгласието си да се оженим. Такова нещо той изобщо не направи. Само от последните му думи, когато спомена за внуците, някой адвокат би заключил, че го е дал. Може би е имал намерение да ни благослови, само че умря на следващия ден, без изобщо да си направи този труд.
Чувствувах, че трябва да се върна до смъртния одър на сър Енсор (като че ме привличаше магнит). Затова щом се уверих, че всичко във фермата ни е в пълен ред, казах на мама, че отново се връщам в къщата на сър Енсор в Долината на Дун.
Там цареше известна бъркотия. Някакви хора искаха да излязат от къщата, а други искаха да влязат, но като че ли всички мислеха или чувствуваха, че аз имам право да съм там, защото така смятаха жените. Колкото до Карвър и Съветника, те бяха заети със собствените си проблеми, свързани с наследяването на водачеството от Карвър, и нито веднъж не сметнаха за необходимо (поне докато аз бях там) да се отбият при умиращия.