Уви! Каква е ползата от добрите решения, когато идват един ден по-късно? На сутринта станах, за да изпълня плановете си, като се ориентирах за времето по-скоро по навик, тъй като в стаята все още цареше сив полумрак. Веднага отидох до прозореца и отначало просто не можах да разбера какво се е случило навън. Половината прозорец беше засипан, а много сняг беше навалял и вътре — там, където желязната рамка не прилягаше както трябва.
С известни затруднения и много внимателно, за да не се счупи старата рамка, отворих прозореца и веднага разбрах, че не трябва да губя нито миг, ако искам да спася овцете. Цялата земя беше изравнена от сняг, въздухът просто се беше сгъстил от сняг — човек виждаше единствено това, тъй като целият свят беше потънал в сняг и не бе останало нищо друго освен сняг.
Затворих прозореца и бързо се облякох, но когато влязох в кухнята, не намерих там дори и Бети, най-ранобудната от всички ранобудни птички. Веднага се отправих да търся Джон Фрай и другите двама мъже. Но това беше по-лесно да се помисли, отколкото да се извърши, защото в мига, когато отворих вратата, потънах до колене в снега, а гъстият снеговалеж ми пречеше да виждам каквото и да било. Все пак успях да се добера до купчината с дърва и там намерих дълга и дебела тояга, която сам бях отрязал не много отдавна. С нея разорах снега доста успешно и така заблъсках по вратата на Джон Фрай, че той се уплаши да не са разбойниците Дун, и промуши пушката си през прозореца.
Когато чу какво искам, Джон не показа никакво желание да излиза, тъй като ценеше живота си повече от всичко, макар да се престори, че жена му не го пуска. Аз обаче прекратих колебанията му, като му казах, че ще го изнеса на рамото си гол, ако не излезе след пет минути. Скоро излязоха и другите мъже и с помощта на лопати и дълго въже четиримата тръгнахме да изравяме овцете.
XXIX глава
ГОЛЯМАТА ЗИМА
Напредвахме през снега бавно и мъчително. Движехме се един подир друг — най-отпред бях аз, а останалите мъже се опитваха да ме догонват. Най-много пъшкаше Джон Фрай, който беше сигурен, че е ударил последния му час, затова изпращаше заръки за жена си и благословии за децата си. И през цялото време валеше с невиждана дотогава сила. Снежинките не бяха чак толкова големи, виждал бях и много по-едри, но между тях просто нямаше място. Уоч, като добро и вярно куче, весело ни следваше. Понякога напълно изчезваше от погледите ни, тъй като дори и на равно снегът стигаше над гърба и ушите му. И все пак след много препъване и падане, смях и малко ругатни пристигнахме здрави и читави на долната ливада, където бяха заградени повечето от овцете ни.
Но, милостиви боже, там нямаше никакво стадо! Искам да кажа, никъде нищо не се виждаше; само в единия край на ливадата, от източната страна, имаше огромна пряспа — висока като хамбар и широка като къща. И тази пряспа се къдреше на вълни под бръснещия вятър.
За хора, които нямат овце, това сигурно би представлявало прекрасна гледка. Но за нас, които знаехме, че стадото ни е отдолу, в тази бяла могила нямаше никакво очарование. Уоч веднага започна да Драска и да вие отстрани; той знаеше, че овцете са погребани вътре. Ние четиримата се заловихме здраво за работа. Копаехме с всички сили и отхвърляхме снега от бялата купчина. Най-после, когато тунелите бяха готови, спряхме и се ослушахме. И тогава, през дебелата снежна стена като последна искрица надежда долетя слабо „Бе-е-е-е“. Познах Джем, най-едрият и най-силният ни овен, онзи, който ме посрещна, когато се върнах от Лондон. Отново се заловихме за работа и много скоро го измъкнахме. Уоч веднага пое грижите за него, като заблиза краката и муцуната му, за да го стопли. След него изскочи друг овен, наречен Том Побойника, и мигом хукна към Уоч, като че ли нищо не се беше случило.
По-нататък открихме и всички останали от нещастните ни овце, така плътно притиснати една в друга, че приличаха на огромен пай. Беше много интересно да се види как от топлината на дъха и телата им снегът се беше стопил и образувал куха пещера около тях. Две-три от по-слабите се бяха задушили от силното притискане и липсата на достатъчно въздух, но останалите, повече от шейсет, бяха бодри както винаги, макар и отначало малко вдървени и вкочанени.
— Но как ще ги закараме в къщи? — силно уплашен извика Джон Фрай, след като бяхме измъкнали около дузина — нещо, което трябваше да правим много внимателно, за да не се срути снежния покрив. — Как ще минат през огромните преспи?
— Ти се погрижи за тези тук — отговорих му, докато за миг се бяхме облегнали на лопатите, за да си отдъхнем. — За известно време не пускай другите навън; те са по-добре там, където са сега. Уоч, ела тук, момчето ми! Пази ги да не излизат!