Веднага се залових за работа и не след дълго измайсторих чифт здрави и леки снегоходки. Отначало изобщо не можех да ходя с тях и за голямо удоволствие на момичетата непрекъснато ги застъпвах и се препъвах на всяка крачка. Скоро обаче открих грешките си и направих известни промени и в самите снегоходки, според една рисунка, която Лизи намери в някаква приключенска книга. И резултатът беше поразителен. Пресякох целия двор и се върнах обратно, без да падна нито веднъж.
И въпреки че глезените ме боляха ужасно, твърдо реших да се упражнявам и на другия ден и още преди мръкнало можех да ходя съвсем свободно. Когато Джон Фрай ме видя как в здрача се спускам по хълма, хукна ужасен и падайки, зарови глава в една пряспа. Помислил си, че съм откраднал ситата на някоя вещица — върху тях, както се говореше, те летят над хълмове всяка събота в полунощ.
На следващия ден казах на мама, че възнамерявам да посетя Долината на Дун. Не исках да тръгна без нейно разрешение, въпреки че едва събрах смелост да я попитам. Тя обаче силно ме изненада. Каза, че виждала как от известно време копнея да отида там (бе невъзможно да го е забелязала, тъй като непрекъснато работех здравата) и че предпочитала да ми разреши да отида, вместо да ме гледа как страдам з някого, който сега бил всичко за мен. Чувствувах, че не беше справедлива и че нямаше право да говори такива неща, след като виждаше каква огромна работа бях свършил, откак захвана лютият студ. Щеше ми се да й кажа, че не ме разбира, обаче синовният ми дълг не ми позволи да й говоря такива неща. Затова се хванах за думите й — нещо, за което тя не беше подготвена — и хвалейки се колко добре мога да се движа със снегоходките захапах една къса лула и излязох.
XXX глава
НЕ ТОЛКОВА СКОРО
Когато тръгнах през хълмове и долини (които сега много не се различаваха), най-многото, което се надявах да направя, беше да се изкача на върха на хълма и да погледна към Долината на Дун.
През искряща белота, която почти ме ослепяваше, край дървета, опънати под тежестта на снежния си товар, успявах да мина, като ту се пързалях, ту вървях през места, където всеки с обикновени обувки би потънал. И макар че всяка нощ сковаваше жесток студ, върху снега нямаше твърда корица, защото той изобщо не се топеше. Беше пухкав и лек, като че ли току-що беше навалял. Там, където нямаше преспи, дълбочината му достигаше най-малко до три фута, а преспите бяха по двайсет, трийсет, петдесет, а даже и по сто фута дълбочина.
Най-после се добрах до своята наблюдателница (както бях започнал да наричам този хълм) и погледнах надолу към красивата Долина на Дун, която през лятото приличаше на зелена ваза, но сега снегът я беше затрупал до средата на заобикалящите я хълмове, така че наподобяваше огромен бял леген. Не се виждаше нито един стрък зелена тревица, нито едно черно клонче. Всичко беше бяло.
За мен това беше голяма изненада, тъй като винаги си бях мислил, че тази долина никога не замръзва. И чак сега ме порази мисълта, че може би прозорецът на Лорна не можеше да се затвори точно както и моят и че може би й са нужни одеяла. И веднага закопнях още същата секунда да отида при моята Лорна. Наоколо не се виждаше нито един Дун, а и се съмнявах, че съществува пушка, способна да изгърми в такова време. И като знаех, че никой не може да ме настигне (освен ако няма снегоходки като моите), реших да се плъзна надолу по скалите и смело да отида при Лорна.
Снегът отново заваля, което много помогна на плановете ми, тъй като беше толкова гъст, че можеше да заслепи всеки човек, който не прекарва повечето от времето си навън — нещо, което напоследък бях правил дни наред. Опрях хубаво гърба и лактите си в пряспа, навеяна върху една канара, и започнах да се спускам. Преди да успея да помисля, със замах се приземих в друга пряспа, на дъното. Снегоходките ми не позволиха да затъна и аз скоро отново бях на крака. После, без да се боя от никого, смело тръгнах през Долината.
Ако Лорна погледнеше от прозореца, никога нямаше да ме познае с тези снегоходки на краката и овчи кожух на гърба, целият покрит със сняг. Къщата беше отчасти затрупана, макар и не чак толкова колкото нашата. Заслепяващият сняг ме караше да се чувствувам в безопасност, затова първата ми работа беше да прегледам всички прозорци, за да разбера дали тя е вътре, или не. Но понеже стъклата бяха покрити с дебел лед и нищо не се виждаше, бях принуден да отида до вратата и да почукам, въпреки че се боях да не видя дулото на някоя пушка. Това обаче не стана. Чух топуркането на крака, шепот, а после един писклив глас извика през ключалката: „Кой е там?“