— Ела до този замръзнал прозорец, Джон, да ги видиш как палят огъня — каза Лорна и започна да разтапя малка дупчица в леда, през която можех да надникна.
Далеч надолу до потока (или по-точно до замръзналото корито на потока) видях червен огън. Той смело се издигаше нагоре, като пламъците ту се разделяха на много езици, ту се сгромолясваха и политаха отново.
Стори ми се, че това ще е голяма пречка за нашите планове. Този огромен огън щеше да освети цялата Долина. Отначало бях склонен да отложим начинанието за някоя друга нощ, но като помислих още веднъж, разбрах, че ще съм най-големият глупак, ако се откажа. Защото, каква възможност, господи! След около три часа всички разбойници, разбира се, щяха да бъдат пияни и колкото по-напредваше нощта, толкова по-пияни щяха да стават. А пък огънят… само след няколко часа той щеше да намалее и тогава, като им станеше студено, всички щяха плътно да го наобиколят. А освен това нима една стена и една врата щяха да са достатъчни, за да опазят моята Лорна от тези необуздани мъже, когато се напиеха?
Тази мисъл ме накара да се разбързам; разбрах, че нямам време за губене. Само с няколко думи обясних на Лорна, какво смятах да направя, за да успеем.
— Съкровище мое, след два часа отново ще съм при теб. Дръжте вратата залостена и нека Гуени бъде готова да отговаря на всеки. Докато те вечерят и пият наздравици, вие сте в безопасност. Приготви си всичко, което искаш да вземеш със себе си. Аз ще почукам силно и след като почакам малко, още два пъти, съвсем тихо.
След като се сбогувах с Лорна, отново повторих на Гуени това, което бях казал на господарката й, но тя само поклати глава и заяви: „Млади човече, върви да даваш съвети на баба си.“
XXXI глава
НАЙ-ПОСЛЕ В КЪЩИ
Докато този безумен план се оформяше в главата ми, струваше ми се, че единственият възможен за нас изход беше през Портата на Дун, тъй като скалите бяха прекалено стръмни, а вратичката на Гуени — дълбоко зарита в снега. Но сега, както вървях към дома по възможно най-краткия път, през скалите, сетих се да мина и да погледна мястото, откъдето за пръв път бях проникнал в Долината — тоест водопада в долния й край. Нито за миг не си представях, че той можеше да ми помогне сега, след като и в най-прекрасно време не се бях осмелявал да се спускам по него. Но все пак бях любопитен да видя как изглежда старият ми другар. За мое най-голямо учудване там нямаше почти никакъв сняг. Сега моят водопад се беше превърнал в една ледена пътека, върху която тук-там имаше места, покрити с водорасли, където можеше да се отпочива.
Това беше лесно проходима пътека, като че ли създадена точно за целта, по която можех да спусна шейната си с Лорна в нея. Боях се само от две неща: едното — да не би преспите, натрупани отгоре, да паднат и да ни погребат, и другото — да не се спуснем прекалено бързо и да полетим право в черния водовъртеж, който все още не беше замръзнал по средата.
Прибрах се в къщи с пълна скорост и казах на мама да не позволява на никого да си ляга, докато не се върна — огньовете да пламтят, да приготвят храна за дузина хора и много вряла вода и да проветрят и затоплят най-хубавото легло. Милата ми майчица се усмихваше на вълнението ми, въпреки че и тя самата беше развълнувана. След това дадох най-подробни нареждания на Ани, похвалих я и я целунах; опитах се дори да полаская и Елайза, понеже се боях да не би да се държи негостоприемно.
След това взех малко бренди — едната част вътрешно, тъй като ми предстоеше бърза работа, а другата с мен — понеже предчувствувах какво може да се случи със спътниците ми в такова студено време. Взех също и малко храна. Накрая извадих новата лека шейна за понито и я напълних с вълна и два-три кожуха. Не посмях обаче да взема понито, защото копитата му щяха да затъват в снега.
Затова аз самият се впрегнах, като омотах много въжета около тялото си, и с тежка тояга в ръка потеглих с доста добра скорост, а шейната се плъзгаше след мен така леко, като че ме следваше куче.
Пълната луна ярко изгря зад гърба ми и по снега се проточиха дългите сенки на малкото неща, които се виждаха. Придвижвах се безшумно, с добра скорост и само благодарях, че не вали и не духа вятър. Като съдех по първите признаци, през нощта щеше да екове лют студ. Но аз имах достатъчно работа, за да не измръзна. Въпросът беше можех ли да спася Лорна от него.
Тъй като се боях да не падна от скалите, не рискувах да мина оттам, а много внимателно изтеглих шейната по стръмната ледена пътека, за да достигна онзи край на Долината, където за първи път видях Лорна по времето, когато ходех за риба като дете. Оставих шейната там и се отправих нагоре през Долината, придържайки се към единия й край.