Целият този разказ чух, докато Гуени ядеше с пълна уста и дори докато облизваше лъжицата си. А после ми съобщиха, че Лорна дошла на себе си и ме викала. Преди да отида обаче, предупредих Гуени, докато е у нас, да си държи езика зад зъбите и много да не вярва на женските приказки.
Намерих Лорна седнала до огнището и отвсякъде подпряна с възглавници. Но въпреки че очите й бяха отворени, тя като че ли изобщо не разбираше какво става около нея.
— Да излязат всички освен мама — казах аз много тихо, но твърдо.
Когато останахме сами, мама каза: „Студът е влязъл в мозъка й, Джон. Чувала съм за такова нещо.“
— Тя ще ме познае — беше всичко, което успях да й отговоря. — Само седни там и гледай.
Чувствувах, че Лорна ще ме разпознае, само мен и никой друг, и ако я оставим на спокойствие, скоро ще се възстанови. Затова седнах до нея и оставих природата сама да си върши работата. И ето че очите, които ме гледаха някак отдалеч и с известно съмнение, започнаха да се проясняват и изпълват с нежност, а после заблестяха с доверие и любов. Малките ръце като че инстинктивно намериха пътя към закрилата на големите ми длани и затрепериха в тях, а после се успокоиха и притихнаха.
Известно време останахме така, застинали и неподвижни, без да забелязваме нищо освен присъствието на другия, преизпълнени с надежда, спокойствие и истинско щастие, стига само светът да ни оставеше на мира. Но едно изхлипване наруши покоя ни и мама се опита да ни убеди, че само се е изкашляла. Лорна обаче се досети коя е тя и скочи така бързо, че замалко не подпали роклята си на големия ясенов пън, изтича към стария дъбов стол, където мама се преструваше, че плете. Взе плетивото от нея, смирено коленичи, постави двете й ръце върху главата си и я погледна.
— Бог да те благослови, моя прекрасна господарке — каза мама, като се наведе надолу, а после, тъй като Лорна продължаваше да я гледа, промълви: — Бог да те благослови, мое сладко дете!
Ето как тя стигна до сърцето на мама, както беше стигнала и до моето: по най-краткия път — пътят на състраданието, изгладен от добротата, младостта и нежността.
XXXII глава
ОТДАВНА НЕОБХОДИМА ПРОМЯНА
Джереми Стикълс беше заминал па юг, преди да стегне студът, с цел да събере войска, с която да атакува Долината на Дун. Времето обаче наложи да се спре всякакъв вид придвижване. Да си призная честно, хич не ме интересуваше колко щеше да трае студът, стига да имахме достатъчно храна и топлина, за да не измръзнем. Не желаех мистър Стикълс отново да се върне и да станат нови бъркотии. А и разбойниците не можеха да дойдат за Лорна, докато снегът лежеше между нас. Разбира се, много скоро те щяха да разберат къде е тяхната кралица. Маруд де Уичхолс, конто се бе задържал поради снега при тях (според думите на Гуени), положително ме беше познал и бе казал на Карвър Дун. И изпитвах голямо задоволство, като си помислех колко ли мс ненавижда Карвър за това, че отвлякох красивата му годеница, която беше подложил на глад, за да я накара да се омъжи за него. Но знаех, че все още няма Да могат да дойдат, и много скоро убедих Лорна, че засега е в безопасност и (което я направи още по-щастлива) че е не само добре дошла, но и че ще радва очите ни като майско цвете.
Що се отнася до мен, това не изразяваше и една стотна от цялата истина, а колкото до останалите — спокойно можех да кажа и нещо десет пъти по-силно. Лорна така беше успяла да ги спечели всичките с нежността и добротата си и със способността си да изслушва чуждите неволи и да откликва и без думи, а също и с красотата и простичката си изящност, че понякога просто ми се искаше другите да я оставят малко повечко и с мен. Мама вечно намираше какво още да направи за нея, Ани почти я боготвореше и дори Лизи не можеше да бъде жлъчна, особено пък като разбра, че Лорна е чела много книги.
Колкото до Джон Фрай и Бети, те ставаха направо непоносими, когато тя влезеше в кухнята. Първо, изгаряха от любопитство да видят жив Дун от плът и кръв, второ — изпитваха дълбоко страхопочитание към благородния й произход, и трето — искаха да знаят всичко за любимата на господаря Джон (паднала със снега от облаците, според думите им) и най-вече, защото се възхищаваха от красотата й. С една дума, никакъв обяд не се готвеше, щом Лорна беше в кухнята.