Смятах, че няма да пожелае да обядва в компанията на Том, тъй като имахме известни резерви по отношение на неговата честност. Тя обаче изгаряше от любопитство да разбере що за човек е прочутия Том Фагъс и заяви, че ще й бъде много приятно да обядва с него, стига, разбира се, той да не откаже компанията й поради безчестието на рода Дун. А освен това, каза тя, щеше да бъде много несправедливо към Ани, която е толкова добра с нея, ако откажеше да седне на една маса с бъдещия й съпруг. Срещу което не можех да възразя нито дума, признавайки пред себе си, че решението й беше не само правилно, но и мъдро.
След това Лорна отиде да се преоблече за обяда, като каза, че не трябва да се появява пред този светски човек с обикновената рокля, с която работи в градината. И да ви кажа откровено, когато дойде на обяд, изглеждаше така спретнато и хубаво, че човек не можеше да си представи нещо по-съвършено.
Мама не се сдържа и възкликна колко много Лорна приличала на принцеса, когато обличала най-хубавите си дрехи. Две неща обаче привлякоха погледа на скуайър Фагъс, след като беше направил най-галантния поклон и получил най-изискания реверанс. Той толкова настойчиво задържа погледа си върху лицето и огърлицата й, че Лорна се обля в червенина, а аз изпитах желание здравата да го цапардосам, но се въздържах само защото ни беше гостенин.
Затова в желанието си да отклоня вниманието на останалите така силно извиках, че обядът е готов, че половината енория ме чу. Мама се засмя и ни каза веднага да сядаме около масата. Какъв прекрасен обяд беше и колко бяхме щастливи! Когато най-после свършихме и момичетата се оттеглиха, а на масата останахме само мама, Том и аз, скуайър Фагъс каза неочаквано и нарочно, с цел да ни хване неподготвени:
— Какво знаеш за миналото на тази прекрасна девойка, добра майко?
— Не и на половината от това, което знае синът ми — отвърна мама и кротко ми се усмихна, — а когато Джон не иска да каже нещо, и с ченгел не могат да му го измъкнат от устата.
— Не съм такъв човек, мамо — тъжно й отвърнах аз. — Та ти знаеш почти всяка дума за Лорна, и то не по-зле от мен.
— Че е почти всяка дума, това ти вярвам, Джон, защото ти никога не си лъгал. Но малкото думи, които не знам, може би за мен са най-важните.
На това не отговорих. Не че имах или желаех да имам някакви тайни от мама, нито пък в случая такава тайнственост беше необходима. Доколкото си спомнях, не бях й казал само няколко неща, и то за да не я тревожа: за смъртта на Лорниния братовчед, клетия Алън Брандър, за връзката на Маруд де Уичхолс с фамилията Дун и за заплахите на Карвър Дун по мой адрес.
— Хайде, хайде — каза Том, като се усмихваше много мило, — ако двама души изобщо някога са се разбирали, то това сте вие. Ех, ако и аз имах майка, сега щях да съм съвсем друг човек! — И като каза това, той въздъхна по начин, който винаги караше мама да го съжалява. После извади табакерата си, пълна с навити тютюневи листа, и ми предложи едно от тези малки цилиндърчета, тъй като и аз вече бях преминал в групата на пушачите. Взех го, но внимателно наблюдавах какво прави Том с неговото, страхувайки се да не сбъркам нещо.
Докато пушехме, той ни каза, че е сигурен, че е виждал лицето на Лорна и преди, много, много отдавна, когато била малко момиченце, но в момента не може да си спомни нито къде е било това, нито пък нещо повече. Бил забелязал най-вече очите й, тъй като никога преди, а и след това, не бил виждал такива очи, до ден днешен. Попитах го дали някога е ходил в Долината на Дун, но той поклати глава и отвърна, че прекалено много ценял живота си, за да направи подобно нещо. После предложи да опитаме да опресним паметта му с чаша бренди. А след като го изпи, изведнъж много поумня и ни каза, че и двамата сме били глупаци, че като сме държали Лорна в къщи, сме рискували живота си и покрива над главите си и в края на краищата, струвало ли си, въпреки че наистина била много красива. В отговор на ЕСИЧКО това аз му казах, че красотата е най-малкото от нейните достойнства и че не съм искал мнението му.
— Браво на нашия Джон Рид! Глупакът си остава глупак до края на живота си, но ако бях на твое място, сигурно и аз щях така да изглупея, Джон. Независимо от това обаче не оставяй това безпомощно дете да се разхожда насам-натам с нещо, което има стойността на половин графство, върху себе си.
— Тя самата струва колкото цялото графство, а и цяла Англия отгоре — казах аз. — Но върху себе си няма нищо кой знае колко скъпо, освен пръстенчето, което й подарих и което струва… — тук замълчах, защото мама ме гледаше и очакваше да чуе цената. Нещо, което никога не й бях казвал, въпреки че ме беше питала поне петдесет пъти.