— Пфу, пръстенчето! — извика Том така презрително, че ме ядоса. — Никога не бих спрял човек за такова нещо. Огърлицата, огромни глупако, огърлицата струва колкото цялата ти ферма, плюс богатството на вуйчо ти Бън в добавка и целия град Далвъртън отгоре.
— Какво? Тези обикновени стъкълца, които има от дете?
— Ха, стъкълца! Това са най-съвършените диаманти, които някога съм виждал, а през ръцете ми са минали доста.
— Ти сигурно грешиш — извика мама, почервеняла от възбуда, — иначе младата дама щеше да знае за него.
Това, дето мама нарече Лорна „младата дама“, ми достави голямо удоволствие, защото знаех, че го каза съвсем съзнателно, опитвайки се да неутрализира „безпомощното дете“ на Том.
— Повярвайте ми — отвърна той по начин, който Ани наричаше „толкова благороден“, но който на мен лично ми приличаше на самохвалство, — повярвайте ми, добра майко и прости Джон, че мога да позная диамантите, когато ги видя. — За такова нещо бих спрял карета с осем коня. Но, уви, тези дни са вече минало. Ех, никога вече няма да преживея такова нещо. Каква красота беше, когато изгрееше луната!
— Мастър Фагъс — започна мама с голямо достойнство, — това не е начинът, по който досега си говорил за предишния си живот и бившата си професия. Боя се, че брендито… — тук обаче тя замълча, понеже брендито беше нейно, а Том ни беше гост. — Това, което искам да кажа, мистър Фагъс, е (следното: ти си спечелил някак си сърцето на дъщеря ми, спечели и моето съгласие благодарение на искрената си скръб и мъжката си дума, че ще водиш друг живот. Ани е най-голямата ми дъщеря н след моето момче Джон я обичам най-много на този свят и нямам намерение да рискувам живота й заради човек, който копнее да се занимава с обири.
След тази толкова дълга реч мама дойде и се разплака на рамото ми. Бях готов да хвана Том за носа и да го изхвърля през портата с все кобилата му. И щях да го направя, ако мама ме беше оставила, защото, ядосам ли се, ставам много буен, макар че трябва да е нещо много голямо, та да ме ядоса.
Сръднята на мама обаче не трая дълго и с Анина помощ Том скоро отново спечели благоволението й. Според Ани беше съвсем естествено един млад човек да копнее за приключения; спокойният и порядъчен живот неминуемо щял да му изглежда скучен. Не след дълго на мама вече й беше мъчно, че се е държала така строго с Том, и започна да говори, че той сигурно е прав за огърлицата. Тя лично отиде да извика Лорна, за да разгледаме огърлицата, преди да се е стъмнило.
Когато моята мила влезе, мама я заведе на светло, за да може Том да огледа хубаво огърлицата й. Тя блестеше на изящната й шия като капчици роса върху бял зюмбюл и страшно се ядосах, че на Том му падаше случай да го види точно там. Лорна обаче като че прочете мислите ми. Извърна се, свали огърлицата от шията си и я постави в ръцете на мама. Том Фагъс я грабна нетърпеливо и я занесе до прозореца.
— Какво искаш за това нещо, мистрес Лорна? — попита той.
— Но аз не го продавам, сър. Дядо беше така добър да ми го даде, а мисля, че е принадлежало на мама.
— Какво ще кажеш, мистрес Лорна, за сто хиляди лири?
Без да промълви нито дума, Лорна взе огърлицата от ръцете на скуайър Фагъс, който все още й се възхищаваше, и се приближи към мама с най-благата усмивка, която съм виждал на лицето й.
— Скъпа, мила мамо, толкова се радвам — прошепна тя, — сега ти ще я вземеш, нали, и аз ще бъда щастлива, защото няма скъпоценности на този свят, които да струват и една хилядна от добротата ти към мен.
Мама просто не знаеше какво да отговори. Разбира се, и през ум не й минаваше да приеме подобен подарък, но, от друга страна, знаеше какво разочарование щеше да бъде това за Лорна. Затова, както винаги, поиска моето мнение. Този благороден жест обаче ме беше трогнал до сълзи и аз избягах навън, преструвайки се, че съм видял котката да влиза в стаята с млякото.
Когато се върнах, Том отново държеше огърлицата в ръце и изнасяше лекция за скъпоценните камъни на всички присъствуващи, но най-вече на Ани, която се възхищаваше от познанията му. Обясняваше, че всяко ръбче трябвало да е изрязано правилно и всяко ъгълче да си е на мястото. От това, според думите му, зависела цялата разлика в стойността ма камъните. Диамантите, които държал в ръцете си, били съвършени образци на майсторското изкуство. За едно беше напълно сигурен и аз му вярвах, че подобна огърлица би могла да принадлежи само на някой от най-благородните и най-богатите английски родове.
По тъжния израз на Лорниното лице можех да се досетя за какво си мисли; през цялото време тя е била сигурна, че разбойниците Дун са я откраднали при някой голям обир, за който скуайър Фагъс знаеше, и това е била причината, поради която мама е отказала да я вземе.