Дълго след това никой не отваряше дума за огърлицата, нито пък мойта мила я носеше, при положение че вече знаеше стойността й, но не и историята й. Още на следващия ден Лорна дойде при мен и като се опитваше да изглежда весела, ме помоли отново аз да я пазя.
Том Фагъс си замина същия ден, за който говоря. Общо взето с него се разбирахме много добре. Той ме смяташе за глупак, а аз правех всичко възможно да не си мисля нещо по-лошо за него.
Едва Том се беше скрил от погледите ни, а сълзите на Ани още не бяха изсъхнали, когато в двора влетя мистър Стикълс, оплискан с кал от главата до петите и не в най-блестящо настроение, макар и щастлив, че се е върнал отново.
— Да ги вземат мътните тези разбойници! — извика той. — Погледнете в какво състояние се прибира кралският пратеник в главната си квартира. Ани, мила моя, хващай тигана с прекрасната си ръчичка. Не съм слагал залък в устата си повече от двадесет и четири часа.
— Господи, но вие сигурно умирате от глад, сър — отвърна сестра ми с въодушевление, понеже страшно обичаше хора с добър апетит. — Как се радвам, че огънят не е загаснал. Хайде, Бети, бързо ми приготви нещата. Свинско, овнешко или еленско, сър?
— Еленско, на всяка цена еленско — отвърна Джереми. — Откак съм излязъл оттук, изобщо не съм хапвал от него, макар че често си го мечтаех. Ох, Джон, това е доста по-различно, отколкото да те преследват из мочурищата, за да те убият. Трима огромни мъжаги от рода Дун препускаха след мен и добре, че бяха толкова големи, иначе щяха да ме настигнат. Иди да се погрижиш за коня ми, моля те, Джон.
След това ме остави да се занимая с коня му, докато той си отдъхваше, и което си е право, животното имаше нужда от грижи. От умора едва се крепеше на краката си, беше покрито с кал и от него се вдигаше толкова пара, че изпълни цялата конюшня. Когато свърших с коня, господарят му вече се беше наобядвал и беше в значително по-добро настроение. Дори предложил на Ани да я целуне, от чиста благодарност, според думите му. След това надълго и нашироко ни разказа какво му се беше случило.
Ще ви предам само фактите, с колкото се може по-малко думи, тъй като това няма нищо общо с историята на Лорна. Докато яздел, придружаван само от един войник, от някакво място в Девъншир към енорията Оър, установил, че пътищата са много меки и всички мостове са залети от водата. И тъкмо когато преплували някаква придошла река, изведнъж видели трима мъже. В същия миг две пушки гръмнали и войникът му паднал убит.
С невероятно самообладание Джереми забил шпори в хълбоците на коня си и се насочил през водата право срещу човека, който се целел в него. Притиснат плътно към врата на коня си, той прелетял покрай него в пълен галоп. Конете на разбойниците били вързани за някаква ограда малко по-нагоре по хълма, поради което Джереми спечелил хубава преднина. Но нямало нито мъгла, която да затрудни стрелбата, нито горичка, в която можел да се скрие. В замяна на това в по-ниските места имало много топящи се преспи и в един момент положението на клетия Стикълс било съвсем безнадеждно. Копитата на коня му пробили втвърдения сняг и животното започнало да потъва. Джереми се прехвърлил през главата му и успял да издърпа клетото същество от дупката в мига, когато вече чувал свирепите викове на злодеите не много далеч зад себе си. После отново препуснал в галоп и два куршума писнали над главата му. Междувременно конете на преследвачите му вече се били изморили под тежестта на ездачите си, докато той бил много по-лек и конят му — в по-добро състояние. Най-после стигнал успешно потока Лин, откъдето вече добре знаел пътя си, за да се появи в „Могилата на дъждосвирците“ с рядък апетит.
XXXIV глава
В САМОЗАЩИТА
Джереми не поиска да говори за резултатите от своето пътуване в присъствие на момичетата. Но още същата вечер ме отведе настрани и ми разказа всичко. Предупреди ме в никакъв случай да не осведомявам Лорна за дейността му, — нещо, с което бях напълно съгласен.
Мистър Стикълс се оплака, че времето било срещу него и всички пътища били непроходими. Трябвали му осем дни, за да се придвижи от Ексетър до Плимут, където намерил само една дружина от кралския конен полк и две роти пехотинци. Командирите обаче имали заповед да не напускат южното крайбрежие. Затова, колкото и да им се искало да нападнат прочутия разбойнически род, не смеели да навлязат във вътрешността. Дали му един-единствен войник, за да го придружава по пътя.