— Нещастна ли си тук, мое дете? — нежно я попитала мама, понеже вече гледаше на Лорна като на собствена дъщеря.
— О, не! Дори съм прекалено много щастлива, мисис Рид. Никога преди не съм знаела какво е мир и покой и едва когато дойдох тук, познах истинската доброта. Но не мога да бъда толкова неблагодарна и да изложа всички ви на опасност само заради себе си. Разрешете ми да си вървя, не бива да плащате толкова висока цена заради моето щастие.
— Мило дете, ние не плащаме никаква цена — отвърнала мама. — Не само ти си причината за тази заплаха. Попитай Джон да ти каже. Той разбира от политика, а в случая става въпрос именно за политика.
Лорна дойде при мене и очите й задаваха стотици въпроси. Аз обаче нищо не й казах, освен че нападението (ако има такова) няма да е заради нея, а чуе ли шум през нощта, трябва добре да се омотае в завивките, да затвори прекрасните си очи и отново да заспи.
— Не може ли да не участвуваш в този бой, Джон? — попита ме тя.
— Сигурен съм, че няма да има нищо такова, но ако има, трябва да взема участие.
— Джон, да ти кажа ли какво си мисля? Може би това е само моя приумица и не заслужава да се споменава.
— Искам да я чуя, скъпа моя, ти така добре познаваш нрава ми.
— Това, което си мислех, е следното, Джон. Знаеш колко са придошли реките, повече от всеки друг път. Според мен цялата Долина на Дун е наводнена и всички къщи са под водата.
— О, малка магьоснице — извиках аз, — какъв глупак съм бил да не се сетя за това по-рано. Разбира се, че е така. Трябва да е така. Водите от цялата Баджуъртска гора и всички долини над нея, и големите преспи от самата Долина нямат друг излаз освен през моя прочут водопад. Поне двайсет фута от Долината трябва да са под вода. И изобщо, ако е съществувал някога глупак, то това съм аз. Как съм могъл да не се сетя за това по-рано?
— Спомням си, че веднъж, когато валя дъжд цяла есен и цяла зима, водата в стаите ни стигаше до два фута и трябваше да живеем на открито върху скалите. Но според теб водата сега е по-висока — поне мисля, че така каза, Джон.
— Не знам — отвърнах аз. — Знам само, че никой не помни такова наводнение, нито ще види подобно нещо отново. Три месеца сняг, сняг, сняг и накрая за капак две седмици дъжд. Как всичко това може да се оттече само за няколко дни? Да не говорим, че реките все още са задръстени с много лед. Можеш да вярваш на думите ми, мистрес Лорна, че в красивата ти беседка в момента има шест фута вода.
— Какво пък, моята беседка ни свърши добра работа — изчерви се Лорна, като си спомни за всичко, което беше ставало там, — а сега моята беседка е тук, Джон. Мъчно ми е само като си помисля за всички нещастни жени, които пороят е прокудил от домовете им. Но във всичко това има и нещо хубаво, в такова време те не могат да изпратят много хора срещу нас.
— Права си. Господи, колко си умна! Ето защо само трима са преследвали Джереми Стикълс. Сега вече не се съмнявам, че ще ги победим, ако изобщо дойдат. Не могат да запалят и къщата, понеже покривът е прекалено мокър, за да гори.
Изпратихме всички жени да си легнат рано, с изключение на Гуени Карфакс и Бети. На тях двете разрешихме да останат, тъй като можеше да ни бъдат полезни, стига да успееха да че се скарат. След разговора ми с Лорна аз лично вече не се страхувах. Нямаше голяма вероятност разбойниците да изпратят срещу нас повече от осем-десет души, при положение че домовете им са в такава опасност; а срещу тях ние можехме да изправим осем здрави мъже, сред които бяхме и ние с Джереми, всичките добре въоръжени, плюс тримата ратаи, енорийският свещеник и обущарят. Те бяха въоръжени със сърпове и вили.
И да ви кажа, изгарях от желание тази нощ да се срещна с Карвър Дун и веднъж завинаги за уредя сметките си с него. Затова отказах да остана в къщата или да обикалям наоколо с войниците. Отидох и се скрих в една копа сено, като смятах, че най-вероятно разбойниците ще започнат атаката си оттам, какъвто беше обичаят им.
Не мина обаче много време, откак се бях скрил в сеното, като заредих най-хубавата си пушка и приготвих тежка тояга до себе си, когато ме налегна здрав сън и въпреки цялата си решителност, заспах.
Това, разбира се, беше голям срам, но ако и вие като мен бяхте киснали във водата след цял ден усилен труд, ако бяхте изживели силно вълнение и като капак на всичко се бяхте навечеряли хубаво, тогава може би не бихте ме съдили толкова строго.
XXXV глава
ДЕВОЙКИ НА ПОСТ