Нямаше голяма вероятност разбойниците да нападнат къщата ни, преди да е изгряла луната, тъй като беше твърде опасно да се пресича наводнената Долина в тъмното. Въпреки всичко обаче направих голяма глупост, че заспах на поста си. Можех да се събудя и в легло от пламъци, ако не беше Лорна. Лекото докосване на ръката й ме събуди. Скочих и грабнах тоягата, готов да цапардосам някого.
— Кой е там? — извиках.
— Нима се каниш да ме удариш, скъпи? — отговори гласът, който толкова много обичах. — Сигурна съм, че след един твой удар никога няма да стана отново, Джон.
— Скъпа моя, ти ли си тази, която не изпълнява заповедите ми? — извиках аз. — Незабавно се прибирай в къщи. И си излязла без нищо на главата.
— Как бих могла да заспя, когато всеки миг могат да те убият под прозореца ми? А сега вече наистина е опасно, тъй като пътят добре се вижда.
Видях, че говори истината. Луната се беше вдигнала високо и ярко осветяваше всички наводнени долини. Да се спи повече, би могло да означава смърт, и то не само за мен, но и за всички нас.
— Стражата зад къщата спи дълбоко — продължи тя. — Гуени, която ме изведе и придружи дотук, вече два часа го слуша как хърка. Според мен трябва да пазят жените, защото не са толкова изморени. Къде мислиш, е малката Гуени в момента?
— Не вярвам да е отишла в Долината на Дун! — Там е работата обаче, че не бях сигурен, защото можех всичко да очаквам от безстрашната корнуолска девойка.
— Не — отвърна Лорна, — въпреки че искаше и това да направи. Качила се е ей там, на онова дърво, откъдето добре се вижда Долината, която в момента е толкова широка, че на лунна светлина се вижда до половин миля разстояние. Ако пресекат, със сигурност, ще ги забележи и ще може да ни съобщи навреме.
— Какъв срам! — извиках аз. — Мъжете да спят, а девойките да са войници! Аз ще се кача на онова дърво, а Гуени ще изпратя при теб. Върни се в леглото, мила моя, ще внимавам повече да не заспивам.
— Не ме отпращай, скъпи Джон — каза Лорна много тъжно. — Ние с теб сме били заедно в много по-големи опасности.
— Не мога да те оставя тук, това е изключено. Мислиш ли, че бих могъл да се бия, като знам, че си изложена на куршумите, Лорна? Ако приемаш нещата така, най-добре е да отидем в стаята с ябълките, да се заключим вътре и да ги оставим да подпалят цялата ферма.
Видях как при тези думи Лорна се засмя, а после каза:
— Прав си, Джон. Вместо да помогна, само ще навредя. Ще вляза вътре, въпреки че не мога да си легна. Но искам да ми обещаеш едно нещо, миличък Джон. Че доколкото можеш, ще стоиш настрана, нали, заради мен.
— В това можеш да бъдеш напълно сигурна, Лорна. Ще ги застрелям всичките иззад сеното.
— Точно така, скъпи — отвърна тя, като нито за миг не се съмняваше, че мога да го сторя. — Само да не си помислиш да се качваш на онова дърво, Джон, толкова е опасно.
— Добре. На дървото няма да се качвам, понеже разбойниците ще ме забележат веднага. А сега, прибирай се вътре, скъпа, и без повече приказки. Колкото повече стоиш тук, толкова повече ще искам да те задържа.
— Да те пази бог, моя любов — каза тя и изтича към къщата. След това метнах пушката на рамо и реших да се разхождам до сутринта, защото се срамувах от нехайството си.
Не се наложи обаче да дежуря много дълго. Докато обикалях копите и конюшните и от време на време подсвирквах на Гуени, застанал под дървото, девойката сама слезе долу и каза: „Десет души току-що се прехвърлиха през реката. Сега пълзят покрай плета. Бих могла да застрелям поне трима, ако имах пушката ти, млади човече.“
— Нямаме време за губене, Гуени. Тичай в къщи и предупреди мистър Стикълс и останалите мъже, а аз ще остана тук да пазя сеното.
Може би грешах, като отдавах такова голямо значение на копите, но не исках да им дам възможност после да се хвалят, че са ни изгорили сеното. Затова се скрих зад една копа люцерна с тоягата в ръка и пушката наблизо.
Разбойниците влязоха в двора ни така спокойно, все едно че ги бяхме поканили, като преди това извадиха портата от пантите й. После най-нахално отвориха вратите на конюшните, натириха добрите ни коне навън и завързаха собствените си на техните места. Междувременно вече виждах как войниците ги дебнат в сянката на къщата и очакват заповедта за стрелба. Джереми Стикълс обаче ги държеше в готовност, докато врагът съвсем се приближи.
— Двама от вас, ленивци такива, да отидат — това беше плътният глас на Карвър — и да ни осигурят светлина, на която да им прережем гръкляните. И запомнете само едно — ако някой докосне Лорна, ще го убия на място. Тя е моя. Има още две момичета, които, ако искате, можете да вземете. А съм чувал, че и майката все още си я бивало. Твърде дълго търпяхме нахалството на тези селяни. Избийте мъжете и децата до крак и изгорете това проклето място.