Докато говореше, повдигнах пушката и я насочих към сърцето му. Прицелих се точно като самата смърт. Ако натиснех спусъка, Карвър Дун щеше да спре да диша завинаги. И въпреки всичко — ще ми повярвате ли? — не бях способен да го натисна. Никога не бях отнемал човешки живот нито пък бях наранявал някого, ако не се смятат дребните ожулвания при срещите по борба. Затова свалих пушката и хванах тоягата, което ми се видя по-човешко.
Скоро двамата младежи се приближиха към мен със запалени факли в ръце. Единият беше решил да подпали копата люцерна на не повече от ярд от мен, затова димът от факлата му ме прикри. Ударих го по лакътя и ясно чух как изпращя счупената кост. Той изрева от болка и падна на земята, като изпусна факлата си. Другият го гледаше удивен, понеже все още не ме беше забелязал, докато му грабнах факлата от ръката и го ударих с нея през лицето. Той се хвърли към мен, но аз му приложих една хватка, която знаех от борбата, и като го тръшнах върху другаря му, счупих ключицата му.
Този малък успех така ме окуражи, че бях склонен да изляза и да предизвикам Карвър Дун, но знаех, че ще ме застреля, без много да му мисли. Какво е човешката сила, сравнена с мощта на пушката? Освен това си спомних и за обещанието, което бях дал на Лорна, а кой щеше да я защити, ако злодеите се отървяха от мен?
Докато се двоумях, припламна огън, освети къщата и я обви в кафяв дим. По заповед на Джереми Стикълс шестима от нашите бяха стреляли по разбойниците, които се приближаваха на лунната светлина. Двама паднаха, а останалите се спряха и се чудеха какво става. Не бяха свикнали на подобни работи.
Аз самият не можех да се сдържам повече, затова пресякох двора и се приближих до Карвър, когото разпознах по ръста. Хванах го за брадата и казах: „Ти смяташ ли се за мъж?“
За миг той беше така учуден, че нищо не можа да ми отговори. Предполагам, че досега никой не се беше осмелявал да го гледа по този начин, и той разбра, че е срещнал своя равен, а може би и по-силен противник.
— Карвър Дун — казах много спокойно, — запомни това предупреждение! Ти ме презря и се прояви като глупак. По сръчност може би не мога да се меря с теб, но не и по мъжество. Ти си злодей! Затова легни в калта!
Казах тези думи и го проснах по гръб с пета — номер, известен само на борците. Като го видяха на земята, останалите побягнаха, макар че един стреля по мен. Някои успяха да си вземат конете, преди нашите мъже да дойдат, а някои си заминаха без тях. Между последните беше и Карвър Дун, който се изправи, докато се опипвах (понеже имах някаква малка рана) и се отдалечи, като ругаеше.
Спечелихме шест чудесни коня и двама млади пленници — тези, които бях повалил край сеното. Останаха и двама мъртви разбойници, които погребахме в църковния двор без всякаква служба. От моя страна бях много благодарен, че не аз съм причинил смъртта им. Да лежи на съвестта ти отнет живот, независимо дали човекът е заслужавал смъртта, или не, е най-тежкият от всички товари.
Исках да подгоним враговете и да се опитаме да пленим още някой, но Джереми Стикълс не разреши, тъй като според думите му цялото преимущество щяло да бъде на тяхна страна. Може би имало втора банда, готова да нападне къщата, да я изгори и да отвлече жените, ако ги оставим незащитени. Когато постави така въпроса, с радост приех решението му. Едно нещо обаче беше сигурно: родът Дун никога не беше получавал такъв удар от деня, когато се бяха превърнали в „Царете на Ексмур“. Знаех, че Карвър Дун ще обвинява хората си в нехайство (което в действителност беше негово). В същото време всички останали щяха да си помислят, че такова нещо никога не се беше случвало, докато старият сър Енсор беше жив, и че то е резултат от лошо ръководство.
Просто не можех да определя кой се суетеше повече около нищожната ми рана — мама, Ани или Лорна. Направо се срамувах, че се отнасят с мен като със сукалче. Куршумът беше одраскал слепоочието ми точно над веждата и барутът ме беше пообгорил. Затова раната изглеждаше много по-лоша, отколкото беше всъщност — но промивките, бинтоването и сълзите така ме засрамиха, че не смеех да погледна Стикълс в очите. Без да чака никаква заповед, Стикълс изпрати пленниците в затвора в Тонтън. Аз лично бих ги пуснал, ако ми обещаеха, че ще се поправят, но мистър Стикълс каза: „Не така“, и заяви, че безнадеждно съм изостанал от времето и нищо не знам от конституцията. И понеже не аз бях този, който можеше да противоречи на кралския пратеник, оставих ги да заведат пленниците в Тонтън, където и двамата бяха обесени.