Същия ден получихме такова силно подкрепление от бреговата стража, че вече не само че не се плашехме от повторна атака, ами дори взехме да си мислим да нападнем разбойниците, без да чакаме обучените отреди. Това обаче означаваше да се бием във вода, тъй като долините все още бяха наводнени, затова решихме да изчакаме и да наблюдаваме Долината на Дун, докато водата отново спадне.
XXXVI глава
ЕДНА РАДОСТНА И …ТЪЖНА СРЕЩА
Това, за което най-страстно си мечтаех (както до този миг всички вече са успели да разберат), беше да се оженя за Лорна колкото е възможно по-скоро, ако тя няма никакви възражения, и после така здраво да се заловя с фермата, че да храня цялото ни семейство. Смятах, че това няма да е никак трудно, понеже Ани скоро щеше да си замине, а някой можеше да хареса и малката Лизи (която се превръщаше в чудесна девойка, макар и не чак колкото Ани). Освен това бяхме почти сигурни, че след толкова много сняг ще имаме добра реколта от жито и сено, ако изобщо имаше нещо вярно в поговорката:
И макар че бяхме загубили доста животни, не бяхме загубили пари, защото цените се вдигнаха неимоверно. Колкото и искрено да мърморехме, а по едно време и наистина да си вярвахме, че ни очаква глад, не съм убеден, че в крайна сметка след тази зима не бяхме по-добре нахранени, по-богати и по-мъдри…
Мама обаче твърдеше, че Лорна все още е твърде млада, за да мисли за женитба. А имаше и друго затруднение — изповядвахме различни религии. Ние сме били протестанти още от времето на кралица Елизабет, тъй че девойката първа трябваше да смени вярата си и да се научи да мрази католиците. Лорна обаче нямаше никакви намерения да сменя вярата си. Каза, че ме обича, но не желае да си сменя вярата, и ако аз я обичам, защо трябва да сменям нейната? И да си кажа правичката, не намирах голяма разлика между двете религии.
Когато снегът се стопи и пастор Боудън отново се появи, Лорна дойде в църквицата ни и каза, че много й харесало. Тази събота всички от нашата енория, които можеха да вървят, и половината от околните на Оър енории дойдоха в нашата църква. Хората, които не смееха да се доближат до нас, когато разбойниците ни заплашваха с огън и куршуми, сега бяха дошли, облечени в най-хубавите си дрехи, за да видят как една дама от рода Дун отива на църква. Лорна обаче изобщо не се притесни, тъй като и през ум не й минаваше, че хората са дошли да гледат нея.
Вероятно съм споменал някъде, че бяхме поканили малката Рут Хъкабак да прекара коледните празници с нас. „Наш дълг е, мили мои деца — неведнъж ни беше казвала мама, — да прощаваме и да забравяме. Дори ако малката Рут не се е държала според очакванията ни, на момиче с толкова много пари трябва да се правят големи отстъпки. Тя е възпитана по съвсем друг начин от нас. Рут може да ни бъде много полезна и аз смятам, че сме длъжни да извиним малкия й изблик на гняв.“
И тъй като вече нямаше опасност да нападнат къщата ни, а и раната на челото ми заздравяваше, помолиха ме да отида и да навестя Рут. Така че една прекрасна пролетна сутрин, когато въздухът ехтеше от песни, яхнах коня и се отправих към Далвъртън, добре запасен с храна и оръжие.
Някъде около два часа преди пладне спрях пред вратата на вуйчо Бън и силно потропах. Рут сама дойде да ми отвори и много мило се изчерви. Похвалих я за добрия й вид и тя се изчерви още повече. Имаше прекрасни очи и човек можеше напълно да й се довери. Харесвам, когато една млада жена е упорита, стига да е сигурна, че е права. И ако любовта не ме беше изпратила право при Лорна, може би щях да се влюбя в Рут.
— Използувам привилегията, мис Рут, да те поздравя като братовчед — и след тези думи я целунах. Направих го от уважение, от учтивост и понеже познавах лондонските нрави, но Рут се изчерви така силно и ме погледна с такъв блеснал поглед, че се засрамих от себе си. От друга страна, мама ми беше казала (когато момичетата ги нямаше наоколо) да направя всичко само и само Рут да остане доволна, така че се опитвах да изпълнявам нарежданията й.
До този миг Рут не беше чула нито дума за Лорна, затова, когато ме въведе в кухнята (където всичко изглеждаше чудесно), ми каза, че е много щастлива да ме види, като при всяка дума се изчервяваше все повече и, повече. А аз не свалях очи от нея и си мислех колко е добра и колко светла и чиста е кухнята й. Един-два пъти се опитах да й обясня точно как стояха нещата в „Могилата на дъждосвирците“, как се бихме и разгромихме рода Дун и как бяхме задържали тяхната кралица. Но Рут някак все се объркваше в толкова много имена, така че не успях да я накарам да разбере намеците ми за Лорна, нито пък коя е Гуени Карфакс. Единственото нещо, което искаше да чуе, бяха новини за Сали Сноу. Какво повече можех да направя?