Попитах братовчедката Рут (както всички я наричахме, въпреки че роднинската ни връзка беше много далечна) какво прави вуйчо Бън и защо вече не чуваме нищо за него, нито пък той се обажда. Отговори ми, че просто сама не знаела какво да мисли за поведението на дядо си през последната половин година. Много често излизал от къщи по всяко време на деня и нощта и никой не знаел къде ходи и кога се прибира. Освен това се обличал като обикновен работник. Най-лошото от всичко обаче било, каза ми със сълзи на очи тя, че нещо силно измъчвало клетия стар джентълмен.
— Това ще му съкрати живота, братовчеде Рид. Вече от нищо не изпитва удоволствие. Само пуши с лулата и се взира в някакви кафяви камъни, които вади от джобовете си. А търговията, с която толкова се гордееше, сега напълно е оставил на главния си продавач и на мен.
— А какво ще стане с теб, скъпа Рут, ако със стареца се случи нещо?
— Съвсем не знам — каза тя просто — и не мога да понеса мисълта за това. Предполагам, че всичко зависи от скъпия ми дядо.
— Това зависи само от теб, Рут, тъй като целият свят ще те ухажва.
— Точно това никога не бих могла да понеса. Когато ме е заплашвал с бедност, както прави понякога, винаги съм му казвала, че ако има нещо, от което се страхувам повече и от бедността, това е да бъда богата наследница. Само че не мога да го накарам да ми повярва. Не е ли странно, братовчеде Рид, че не мога да го накарам да ми повярва?
— Не е никак странно — отговорих аз, — като се има предвид колко много цени парите. Нито пък някой друг би ти повярвал, ако не погледне в честните ти хубави очи, мила.
Казах точно това, което мислех, и не вложих в думите си никакво друго значение. Това, което винаги съм харесвал в Рут, беше спокойният й открит поглед и красивите й кафяви очи. Но сега девойката ги сведе и се извърна настрани, без да ми отговори.
— Ще отида да нагледам коня си — казах, за да сменя темата.
Вуйчо Рубън не се върна за обяд. Затова обядвахме сами, единствено в компанията на главния продавач, мъж над петдесетте на име Томас Кокрам. Стори ми се, че той самият имаше сериозни намерения спрямо малката Рут.
Когато се нахранихме, Рут много хитро се отърва от Томас Кокрам. Не му даде дори и чаша вино, а го изпрати да проверява някакви сметки, преди да се е върнал дядо й.
После се обърна към мен и простичко ми каза:
— Много си яздил днес, братовчеде Рид, и още много път те чака на връщане. Какво ще каже скъпата ми леля Рид, ако те пусна да си вървиш, без да си се подкрепил? Всички ключове са в мен, а както твърдят хората, дядо имал най-хубавите вина в Западна Англия. Какво вино предпочиташ, от Опорто или от Херес?
— Не ги различавам, прекрасна братовчедке, освен по цвят, но „Опорто“ звучи някак по-тежко и по-благородно. Да опитаме с него.
И доброто същество излезе, за да се върне с тъмна бутилка, цялата покрита с прах и паяжини. Отвори я и наля искрящо розово вино със сладкия дъх на свежи теменужки. Нещо, което толкова ми хареса, че съвсем не забелязвах как минава времето. И макар че прекрасната ми братовчедка не пожела да си налее втора чаша, тя непрекъснато доливаше моята, така че нито веднъж не я видях празна, колкото и големи усилия да полагах.
— Какво е една капчица вино за такъв голям и силен мъж като теб, братовчеде Рид? — рече тя, а румените й страни я правеха да изглежда още по-красива. — Чувала съм те да казваш, че главата ти е толкова дебела — а според мен и толкова бистра, — че никакво вино не би могло да я размъти.
— И това е точно така — отговорих, — но каква вълшебница си, скъпа Рут, да се сетиш за това точно сега!
— О, аз помня всяка твоя дума, която съм чула, братовчеде Рид, защото, как да ти кажа, имаш много плътен глас и говориш толкова малко. А сега трябва да отворя още една бутилка.
— Е, щом трябва… Да ти кажа, мила, не понасям невъзпитаните хора. И колко години казваш, че ще навършиш на следващия си рожден ден?
— Осемнайсет, скъпи Джон — каза Рут и ми достави такова удоволствие, като ме нарече „Джон“, та чак ми се прииска да я целуна. Внезапно обаче се сетих за моята Лорна и как щях да се вбеся, ако видех някой мъж да се отнася така с нея, затова се облегнах назад и зачаках другата бутилка.
— Спомняш ли си как танцувахме онази нощ? — попитах, докато я отваряше. — Ще дойдеш ли да потанцуваме пак на сватбата ми, братовчедке Рут?
Тя едва не изпусна бутилката. После, след като ми напълни чашата, промълви, силно пребледняла: „Какво ме питаше, Джон Рид?“