Почувствувах, че трябва да кажа нещо, затова обвих с ръка кръста на любимата си и я заведох при Съветника.
— Съветнико Дун — казах аз, — вие знаете много добре, че сър Енсор Дун даде своето съгласие, сър. — Не знам откъде ми дойде на ума точно това.
— Съгласие за какво, добри фермере Джон? Да се избият един друг?
— Не, сър, не за това, дори и да се е случило, което не ми се вярва. Но за любовта между Лорна и мен, която вашата история няма да разруши, освен ако няма и други доказателства, вън от думите ви. А дори и да има, тази история никога няма да я разруши, стига и Лорна да мисли като мен.
Девойката леко ме докосна, като че ли искаше да ми каже: „Прав си, мили. Още малко му дай да разбере.“ Аз обаче не продумах нищо повече, тъй като добре знаех, че твърде многото приказки само объркват работата.
Мама ме изгледа с удивление, понеже самата тя беше прекалено изненадана, за да говори, а в очите на Съветника припламна страшен гняв, който той се опита да прикрие.
— Джон Рид! — извика той, като протегна едната си ръка. — Нима такава е твоята любов? Нима това са нещата, с които си свикнал?
— Ваша милост — отвърнах му, — откак родът Дун се засели в Ексмур, никакво злодеяние не може вече да ни учуди. Дотогава не бяхме чували за престъпления, освен някой да задигне кесия или да пререже гърлото на чужда овца, но тогава нещастникът винаги биваше обесен. Но откакто дойдохте вие, свикнахме на всичко.
— Ах, негоднико! — извика Съветника, а цветът на лицето му съвсем се промени от силния гняв. — Ах ти, долен, мръсен селянин, ти ли осъждаш живота на нашите хора! Нима трябва да прекарам времето си в спор с този селски тъпанар?
— Ако ваша милост благоволи да ме изслуша — отвърнах аз много скромно, тъй като не желаех да говоря рязко пред Лорна, която не сваляше погледа си от мен, — има много неща, които могат да се кажат, и без да се спори. Освен това аз никога не бих се осмелил да споря с учен човек като ваша милост. На първо място, струва ми се, че ако нашите бащи толкова силно са се мразели, от това никой не е спечелил — те само взаимно са се унищожили и този факт в никакъв случай не е причина ние да не постъпим по-мъдро от тях и да не помирим нашето поколение с добра воля и любов.
— Лорна Дун — каза сурово Съветника, — не стой до наследника на бащиния си убиец, а ми кажи със собствените си уста дали смяташ това убийство за нещо приятно.
— Вие знаете и без да ви го казвам — отвърна тя много тихо, но без да пуска ръка ми, — че макар и да бях свикнала с всякакви злодейства, живеейки сред благите си роднини, все още не съм загубила напълно чувството си за добро и зло, та да приема думите ви с лекотата, с която ги произнесохте. Според вас това е една щастлива основа за бъдещия ни съюз. Аз лично не съм напълно убедена в това, нито пък изобщо вярвам, че има някаква истина в цялата тази история. В нашата щастлива Долина девет десети от това, което се казва, е лъжа, а и вие винаги сте заявявали, че няма голяма разлика между истината и лъжата. И без да имам някакви намерения да ви излагам, скъпи чичо, най-учтиво отказвам да повярвам и на една-едничка думичка от това, което говорите. А дори и да се докаже, че е истина, единственото, което мога да заявя, е следното: ако моят Джон ме иска, аз ще съм негова завинаги.
Тази дълга реч беше прекалено много за нея. Беше надценила силите си и способността си да поддържа ироничен тон. Лорна падна в ръцете ми, които отдавна я очакваха.
— Ах ти, Стари разбойнико — извика мама и размаха юмрук към Съветника. — Каква е ползата от аристокрацията, ако върши такива работи! Махай се оттук! Знаеш думи, с които да нараниш, но не и такива, с които да излекуваш. Подай ми онова шише, ако имаш ръце. Каква е ползата от тези Съветници?
Видях, че милата ми майчица се беше поувлякла в гнева си, а Съветника се отдръпна назад и като че ли малко съжаляваше за станалото, макар че съвсем не беше от тези хора, които се срамуват от себе си.
— Мое любимо, скъпо дете — надвеси се мама над Лорна по начин, който никога няма да забравя, дори да доживея до дълбока старост. — Чедо мое хубаво, нито дума от това не е истина. Вие с Джон сте създадени един за друг независимо от пречките, които могат да възникнат между вас. Агънцето ми, погледни ме, кажи ми нещо. Тук е твоят Джон и аз, а Съветника да върви по дяволите.
Бях удивен от мамините думи, защото тя съвсем не беше такъв човек; и точно защото толкова се самозабрави, я заобичах още по-силно. В следващия миг дотича Ани, а след нея и Лизи, като че ли инстинктът им беше подсказал, че има нужда от тях. А макар и безсърдечен злодей, Съветника беше добре възпитан. Той излезе от стаята и ме повика да го последвам — нещо, което направих с удоволствие, след като се видях заобиколен от толкова много жени.