Когато разбра, че съм кралски пратеник и бих могъл да се нарека офицер, тя пожела всичко да ми разкаже. Не помнела вече от колко време жадувала Да се срещне с някой представител на властта. Местните мирови съдии обаче не можели с нищо да й помогнат и дори я обявили за смахната и порочна чужденка.
Увери ме, че никога по собствена воля не би живяла толкова много години в тази омразна страна, където небето било вечно дъждовно и мъгливо. После с няколко думи ми разказа как се беше озовала тук.
Родена някъде в италианските планини, тя заминала да търси щастието си в Рим, след като била лошо изиграна от любовника си. Малкото й име било Бенита. Що се отнасяло до фамилното, то не интересувало, никого. И тъй като била чевръста и дейна девойка, тя бързо си намерила работа в един голям хотел и постепенно се издигнала дотолкова, че започнала да изпраща пари и на родителите си. Там, под тези слънчеви небеса, тя би могла и да забогатее, добре да се омъжи и да бъде щастлива. Но точно тогава в Рим пристигнало някакво богато и аристократично английско семейство, за да се срещне с папата. Може би желанието им не било продиктувано от религиозни съображения. Единственото, което Бенита знаела, било, че между членовете на семейството съществувала кръвна вражда във връзка с подялбата на някаква земя.
Бенита видяла, че са богати и щедро пилеят парите си. Затова, когато й предложили да тръгне с тях, за да се грижи за децата им, тя с удоволствие се съгласила, без да подозира какъв край я очаквал. Освен това толкова обичала децата и подаръците, които й давали, н моделите на роклите им, че сърцето щяло да й се скъса, ако никога вече не видела тези мили хора.
И така, тя изпратила на баща си една стара обувка, пълна с пари, и напуснала Италия с английското семейство.
— Отначало по пътя всичко вървеше добре. Господарят ми беше много Бесел и никога не влизаше в каретата, стига да имаше свестен кон за езда. Препускаше отпред, възхитен от ведрото синьо небе.
Бенита за пръв път виждала мъж, който да се държи така очарователно хлапашки, невинен като дете, като шумно обяснявал колко щастлив го прави всичко видяно, и винаги желаел и останалите да споделят радостта му.
Така те преминали през Северна Италия и Южна Франция, понякога с карети, понякога с каруци, а понякога и върху мулета, но винаги от щастливи по-щастливи. Децата също били здрави и прекрасно се забавлявали, особено момиченцето, което било по-голямото от двете.
— Един ден моят господар, който все още беше много млад човек, препусна пред жена си и приятелите си, за да може пръв да види някаква известна гледка от френската страна на Пиренеите.
Изпратил целувка на жена си и се скрил зад завоя, а прекрасният му млад кон танцувал на всяка крачка. Чакали го дълго, но той така и не се върнал. След няколко дни намерили нараненото му и изпотрошено тяло. Погребали го там, в двора на някаква малка църквица.
— Господарката ми остана да го чака повече от шест месеца. Тя така и не можеше да повярва, че е мъртъв.
Когато през есента в полите на Пиренеите завалял сняг, малкото семейство се отправило към родната си Англия.
Пристигнали някъде в Девъншир преди десетина-единайсет години и останали няколко дни в Ексетър, а оттам се отправили с наета карета към Уочет, в северен Съмърсет. Господарката имала къща някъде в околностите на този град и искала да отиде там, за да посрещне мъжа си. Тя все още не можела да повярва, че той е мъртъв. Затова, придружена само от двама слуги и две прислужнички (сред които била и Бенита), групата напуснала Ексетър. Пътищата обаче били меки, с дълбоки коловози и тежката карета се счупила. Наложило се да спрат в Далвъртън, за да я поправят. Там изгубили повече от три часа и щели да направят по-добре, ако останели да преспят в града. Баронесата обаче не искала и да чуе за това. Твърдяла, че още същата вечер трябва да си бъде в къщи.
След обяд потеглили отново и тежката карета се заизкачвала по хълма. Господарката, двете й деца и Бенита седели вътре. Другата прислужничка и двамата слуги (всеки въоръжен с огромна широкоцевка) били отвън. В Далвъртън много се били, наслушали за някакви крадци и престъпници, но единствените думи на господарката й били: „Карайте. Познавам разбойниците. Те никога няма да оберат една дама.“
През кал и мъгла каретата вървяла според силите си, докато се мръкнало. И когато стигнали до възвишението недалеч от брега, само на около миля от Уочет, според думите на Бенита, те се срещнали със съдбата си.