Макар че слънцето било залязло, на сребристото сияние от морето се виждали скалите и групата конници, които ги причаквали, за да ги нападнат. Кочияшите вкарали каретата в морето, докато първите коне започнали да плуват. Но преди вълните да нахлуят вътре, дванайсетина свирепи конници вече ги били наобиколили. Каретата замалко не се обърнала във водата, а господарката извикала: „Познавам този човек! Той е наш стар враг!“ Предвиждайки, че всичките им сандъци ще бъдат ограбени, Бенита взела най-ценното от бижутата — великолепна диамантена огърлица, — сложила я на врата на момиченцето и я скрила под палтото му, като се надявала по този начин да я спаси. После ги връхлетяла огромна вълна, каретата се преобърнала и водата нахлула през прозорците.
Какво станало по-нататък, Бенита не знаела, тъй като една от вратите я ударила по главата. Когато дошла на себе си, видяла, че лежи на пясъка, наоколо нямало никакви разбойници, а един от слугите мокрел челото й с морска вода. Тя скочила и изтичала при господарката си, която седяла на един камък с мъртвото си момченце на ръце. И преди да се пукне зората, господарката й се срещнала със съпруга си. Погребала я в малката църквица в Уочет редом с нейния син и наследник.
— Тъжна е тази история — каза бодро Джереми. — Подай ми уискито, момчето ми. Когато един мъж прекалено се разчувствува, няма нищо по-подходящо от хубавото уиски. Сипи си още едно, Джон, и ти не си много весел.
Но макар че Джереми се смееше, знаех, че и в неговите очи, както и в моите, има сълзи.
— А как се казвала дамата? — попитах. — И какво е станало с момиченцето, и защо жената е останала там?
— Е, е! — извика Джереми, доволен, че отново може да се поразвесели. — Та ти ще надминеш всяка жена в задаването на въпроси. Сега, като начало, да започнем с последния въпрос, както правят жените. Бенита останала там, защото не можела да си отиде. Разбойниците Дун — ако това наистина са били те — взели всичко от каретата, и сухо, и мокро, и тя нямало как да си получи заплатата. Затова била принудена да изостави всякакви мисли за връщане в Италия и да се засели на Ексмурския бряг. Омъжила се за един грънчар отчасти защото можел да й осигури дом и отчасти защото бил добър към нея. И досега са там, имат три деца и винаги можеш да отидеш да ги навестиш.
— Всичко това разбрах, Джереми, макар че разказваш прекалено бързо. А сега на втория ми въпрос. Какво станало с малкото момиченце?
— Какъв голям идиот си! — извика Джереми Стикълс. — Предполагам, че единственият човек в цялото кралство, който най-добре знае това, си ти.
— Ако знаех, нямаше да те питам.
— Сигурен съм, както че стоя пред теб — отвърна Джереми Стикълс, — че това малко момиченце е Лорна Дун.
XL глава
НИКОЙ НЕ Е ВИНОВЕН
Не трябва да мислите, че бях толкова тъп, за колкото ме смяташе Джереми. Отначало се досетих, а след това твърдо повярвах, че детето на тези нещастни родители всъщност е моята Лорна. С тези непрестанни приказки и въпроси само се опитвах да прикрия болката си.
Когато ми описа тежката карета с пътниците й и това, че се е счупила в Далвъртън, и мястото, към което са отивали, а също лошото време и часа, в който се беше случило всичко, сърцето ми силно заби в гърдите и цялата картина изникна пред очите ми: първо, прислужницата чужденка до помпата, а после пъшкащата по стръмнината карета с красивата дама и хубавото й момченце, но най-вече момиченцето, тъмнокосо и прекрасно, притежаващо още тогава женствената мекота на Лорна.
Но когато заговори за огърлицата, окачена на врата на малкото девойче, и за неговото изчезване, пред погледа ми веднага изплуваха отблясъците на сигналния огън, самотните тресавища, тропота на копитата на разбойническите коне и безпомощно висящото на седлото дете. А после си спомних, че в този час аз се прибирах в къщи, за да присъствувам на погребението на баща си, и тогава реших, че точно този ден е бил и за двама ни най-черният и най-тъжният в нашата младост.
По някакви лични съображения кралският пратеник реши да скрие от мен името на злочестата дама, за която се предполагаше, че е майката на Лорна. Но понеже знаех, че вече лесно можех да го науча и без него, не настоях да отговори на третия ми въпрос. В действителност дори изпитвах известен страх да го чуя, тъй като добре знаех, че от колкото по-благородно и по-богато семейство е тя, толкова по-малки са шансовете на обикновения Джон Рид да спечели такава съпруга като Лорна. Не че тя щеше да ме изостави, но други щяха да се намесят или самият аз щях да реша, че трябва да постъпя благородно и сам да се откажа от нея. Последната мисъл така ме зашемети, че чак дишането ми спря. Джереми Стикълс беше твърдо убеден, че не трябва да споменаваме и думица за това нито пред Лорна, нито дори пред мама или който и да било друг.