— Но да предположим, че и двамата ни убият по време на голямата атака в Долината — казах аз, — тъй като сега вече от сърце и душа желая да дойда с теб. Нима Лорна никога няма да научи за всичко това?
— Да ни убият и двамата! — извика Джереми Стикълс. — Господи, момчето ми, не говори такива неща. Но, от друга страна, всеки Дун е дяволски добър стрелец. Не, не, войниците ще вървят отпред, аз ще наблюдавам от някоя височина като генерал, а ти ще стоиш зад някое дърво, стига да намерим дърво, което е достатъчно голямо, за да те прикрие.
Засмях се, тъй като добре знаех колко хладнокръвно и смело действуваше по време на опасност, а освен това и най-големият страхливец не би се осмелил да говори такива работи.
— Но — продължи той усмихнато, — трябва да се застраховаме дори и срещу тази неприятна възможност. Аз ще оставя всичко, написано с указания как да се отвори и така нататък. Но стига сме говорили за това, момчето ми. По една пура след уискито и отиваме да посрещнем моите „жълти момчета“.
Неговите „жълти момчета“, както наричаше обучения отряд от Съмърсет заради жълтите кантове по униформите им, тъкмо в този момент се зададоха от долината и се насочиха към нашата къща. Те бяха съвсем недисциплинирани, заради което войниците на Стикълс ги гледаха с презрение.
Най-после тези приятели пристигнаха, като пееха с цяло гърло, и щом наближиха двора ни, постъкмиха някаква редица и поздравиха кралския пратеник.
— Ха, че къде са ви офицерите? — попита Стикълс. — Как така с вас няма никакви офицери?
Въпрос, при който всички се захилиха и физиономиите им придобиха съзаклятничейки израз.
— Ще ми кажете ли какво е станало с офицерите ви, или не! — отново попита Стикълс.
— С ваше позволение, сър — обади се едно дребно човече най-накрая, — казахме им, че при положение че човек па краля лично е дошъл да ни командува, от тях няма да има нужда.
— И да не би да искате да ме убедите, злодеи такива — извика Джереми, който вече не знаеше да ругае ли, да се смее ли, — че вашите офицери ви позволиха да дойдете до тука сами?
— А какво можеха да направят? — попита човечето. — Ние ги изпратихме по домовете им и те си отидоха с удоволствие.
— Така! — обърна се Джереми към мен. — Нещата се нареждат чудесно! Тук има шейсет обущари, фермери, мазачи и калайджии и нито един, който да поддържа някакъв ред сред тях, освен мен. На всичкото отгоре, сигурен съм, че няма сред тях човек, способен да умери дори вратата на хамбара. Разбойниците ще ни избият до крак.
Час по-късно обаче надеждите ни се възвърнаха, когато се появиха хората от Девъншир. Те бяха свестни момчета и изгаряха от нетърпение да влязат в бой. Не бяха изпратили офицерите си до домовете им, и маршируваха в стегнат строй и бяха готови да се бият не само с разбойниците, но (ако се наложеше) и с хората от Съмърсет. Всеки от тях би могъл да напердаши трима жълти и би го направил с удоволствие, за да защити честта на червените кантове по униформата си.
— Нима предполагате, мастър Джереми Стикълс — казах аз, като гледах наоколо с удивление, — че ние, майка ми, която е вдовица, и аз — млад собственик на малък имот — можем да храним и поддържаме всички тези хора, и жълти, и червени, докато превземат Долината на Дун?
— Разбира се, че не, момчето ми. Нека Ани ми дава сметката за всеки ден и аз ще я удвоявам. Давам ти честната си дума, Джон, че тази пролетна жътва ще е за теб три пъти по-плодоносна от жътвата през есента. Наистина, синко, в Лондон те излъгаха, но затова пък сега ще компенсираш загубите си.
Това съвсем не се покриваше с моите разбирания за начина, по който трябва да действува един честен човек. Затова отидох да се посъветвам с мама, тъй като сметките щяха да бъдат на нейно име. Милата ми майчица смяташе, че щом кралят плаща един път и половина повече от другите хора, сигурно така било правилно. Видях, че е безсмислено да споря с нея, затова просто казах на Ани да прави сметките на цени, с една трета по-ниски от пазарните, за да може накрая да се получи честен резултат.
Червените и жълтите наброяваха общо сто и двайсет човека, повечето от които спяха в нашите хамбари. Освен тях имаше и петнайсет редовни войници. Всички съседи от околността идваха да наблюдават строевата им подготовка и ни досаждаха дори повече и от самите войници. Офицерите от девънширския отряд също бяха голям тормоз. Изобщо не можехме да ги извадим от къщата и направо ни се искаше и тях да Ги бяха изпратили по домовете им, както бяха направили съмърсетци. С тези три хубави момичета (защото дори и за Лизи можеше да кажа това, стига да пожелаеше да се държи като хората) ние с мама направо се бяхме побъркали заради офицерите — все млади мъже от добри семейства. Аз не можех да мигна нито за секунда; идваха и по цяла нощ свиркаха под прозорците, а когато излизах да ги гоня, виждах най-много по някоя котка.