Затова, когато Джереми Стикълс най-сетне даде заповед за тръгване, всички си отдъхнахме. Енорийският хор ни придружи донякъде, като през цялото време пееше псалми, а пастор Боуден маршируваше най-отпред и водеше колоната. Обеща да върви с нас до един куршум разстояние. При това положение всички храбро закрачихме, а децата дойдоха да ни зяпат.
Оръдията бяха покачени върху платформи, в които бяха впрегнати нашите коне. Животните дърпаха с всички сили, поради което и трите оръдия бяха изтеглени на върха без много ругатни и без нито едно изплющяване на камшик. Бяхме се уговорили всеки отряд да действува само в собственото си графство. Затова, когато стигнахме върха на хълма, синовете на Девън продължиха нататък, пресякоха пътеката, която водеше към Портата на Дун и заобиколиха Долината от запад. Те щяха да атакуват от скалите, там, където ме беше съзрял часовият през нощта, когато влязох през Портата. Междувременно жълтите момчета щяха да останат на източното възвишение, на което веднъж стояхме с вуйчо Рубън и наблюдавахме Долината и от където се бях спуснал по време на големите преспи. Тук трябваше да се крият и да не изкарват оръдието си от гората, докато девънширци не се появят на срещуположната страна.
Третото оръдие беше поверено на петнайсетте редовни войници, а те с по десет избрани бойци от всеки обучен отряд образуваха група от трийсет и пет човека, която трябваше да нападне самата Порта на Дун, докато разбойниците се пържеха между двата огъня от изток и от запад. Джереми Стикълс и аз бяхме в тази група. При това положение, ако добре съм успял да ви обясня (нещо, което се опитах да направя), ще ви стане ясно, че неприятелите ни трябваше да отблъскват три едновременни атаки, провеждани от армия, наброяваща сто тридесет и пет човека, без да се смятат девънширските офицери: по петдесет човека от всяка страна и тридесет и пет откъм главния вход на Долината.
Тактиката на това грандиозно начинание ми се струваше толкова умна, че непрекъснато възхвалявах „полковник Стикълс“, както сега всички го наричахме, за огромните му военни способности. Той признаваше, че заслужава всички тези похвали, но каза, че не бил сигурен в успеха, тъй като дисциплината и военната подготовка на голяма част от силите му далече не била задоволителна, докато, от друга страна, всеки Дун бил изкусен стрелец, защото практикувал още от дете.
Имам огромно желание да ви разкажа как се развиха бойните действия, особено след като версиите на всички участници напълно се разминават. Но истината е там, че не съм в състояние да ви предам съвсем точно дори тези събития, в които сам взех участие; как при това положение бих могъл да ви изложа подробно всички факти за места, на които изобщо не съм присъствувал?
И така, нашият отряд от тридесет и пет човека беше залегнал зад един завой на пътеката, която води към силно укрепената Порта на Дун. Дулото на оръдието ни беше натъпкано до краен предел и никак не бях спокоен, като знаех, че може да гръмне всеки момент. На всичкото отгоре имаше и много зяпачи, които се грижеха за конете ни.
Най-после чухме силно бум-бум, което означаваше, че Девън и Съмърсет стрелят с оръдията си по Долината, или поне така предполагахме. Затова с бърза стъпка заобиколихме канарите, които ни прикриваха, като се надявахме да намерим Портата незащитена и да пометем всички препятствия с оръдейния си огън. Тичахме и викахме гръмогласно ура, сигурни в лесната победа.
Но още ехото от нашите викове не беше заглъхнало между скалите, когато пронизително и остро изсвирване само за миг проряза въздуха и срещу нас изтрещяха дузина пушки. Няколко войници се претърколиха, но останалите се втурнаха напред, предвождани от Джереми и мен.
— Сега е моментът, момчета! — извика Джереми. — Само един щурм и ще ги пометем! — защото беше забелязал, че врагът се е покачил върху издатина над входа.
Нашите му отвърнаха с бодър вик, тъй като със смелостта си им беше дал чудесен пример. Втурнахме се под арката, преди врагът да е успял отново да зареди. Но тъкмо първите бяхме преминали, когато зад нас се разнесе страшен трясък, последван от човешки стонове и конско цвилене. Стволът на огромното дърво се беше сгромолясал отгоре ни. Под него бяха останали оръдието, двама души и един кон с пречупен гръбнак. Друг кон напразно се опитваше да се изправи.