В този миг изгубих всякаква предпазливост, изкрещях на другите да ме следват и презглава се втурнах в тунела. Пет или шест човека тръгнаха след мен, първият от които беше Джереми. Посрещна ни обаче взрив от изстрели, писък на куршуми и оглушителен тътен. Хвърлих се напред като луд, грабнах един от стрелците и го запокитих върху оръдието. Другите обаче успяха да се измъкнат и някаква тежка дъбова врата се затръшна зад гърбовете им. В беса си вдигнах оръдието на разбойниците с две ръце и го стоварих върху вратата. Масивното дърво се разцепи от удара, а оръдието здраво се заклещи във вратата.
След това се огледах, но на сивкавата светлина не успях да забележа нито една движеща се фигура в тунела зад мен, чух само тежки стенания, които разкъсаха сърцето ми. Хукнах назад да търся Джереми, защото се опасявах да не е ранен.
Намерих го с още трима други, покосени от оръдейния снаряд, прелетял така близо покрай мен. Двама от четиримата бяха мъртви, но другите двама стенеха. Единият беше Джереми. Съсредоточих цялото си внимание върху тях и се отказах от всякакви по-нататъшни боеве.
Джереми беше ранен в устата. Два от зъбите му се бяха забили в брадата и едната му устна липсваше. Толкова ми домъчня за него, че единственото, което можех да направя, беше да прикрепям главата му и докато той жално ме гледаше, да се опитам да спра кръвотечението.
Още бяхме там, когато на изхода на тунела, отвред заобиколен с убити и ранени, дотърча едно момче и се развика:
— Вие най-много си изпатихте! Най-добре веднага да се махате, всички до един! Съмърсет и Девън се бият помежду си, след като разбойниците ги победиха поотделно. Мастър Рид, ще се бият дори и с теб.
Малкото, които бяхме оцелели след атаката на Портата на Дун, успяхме само да се спогледаме като последни глупаци, понеже все още хранехме някакви плахи надежди, че другите отреди може би са имали по-голям успех. Но най-вече не можехме да проумеем защо Девъншир и Съмърсет се бият помежду си, след като и двата отряда трябваше да атакуват разбойниците.
Разбрахме, че не сме в състояние да продължаваме битката. Изтърколихме оръдието в реката и на неговата платформа положихме Джереми Стикълс и още двама ранени. После тъжно потеглихме към къщи с пълното съзнание, че сме напълно разгромени, и все пак твърдо убедени, че вината не е наша. Мнение, с което жените веднага се съгласиха, тъй като и без друго бяха благодарни, че се прибираме живи.
Понеже цялото начинание претърпя пълен провал, предпочитам да не се задълбочавам в повече подробности. Ще спомена само, че причината за всичко се криеше във враждата между жълтите и червените униформи. Ще се опитам да бъда безпристрастен, понеже живея точно на границата и съм от Съмърсет точно толкова, колкото съм от Девъншир. Отначало цялата история беше разказана от едната страна, после — съвършено различно — от другата, а после и от двете заедно с много парливи думи и желание за повторно сбиване. Като съпоставям обаче някои неща, излиза, че всъщност събитията са се развили така.
Тези от Девън, с червените нашивки по униформите си, трябвало доста дълго да заобикалят хълмовете, преди да стигнат до позицията си на западната страна на Долината. И понеже добре знаели, че ако братовчедите им в жълто успеят да гръмнат първи, ще претендират, че победата се дължи на тях, когато пристигнали, много не се прицелвали, защото видели, че и съмърсетци са готови за стрелба. Насочили пушките си в някаква най-обща посока и гръмнали. Така се случило, че всички попадения били сред жълтите униформи на срещуположните скали. Имало един убит и двама ранени.
И вместо да ги изчакат да дойдат и да им се извинят, съмърсетци насочили пушките си срещу тях и натиснали спусъците. Не само това, но когато видели, че четири-пет червени мундира паднали, радостно се развикали. Не е нужно да ви разказвам по-нататък, защото, като слуша подобни истории, човек започва да се срамува. С една дума обаче, двете страни се разгорещявали все повече и повече от този смъртоносен огън. И добре, че Долината се намирала между тях, иначе много малко щяха да оцелеят, за да ни разкажат цялата история.
А после разбойниците (които сигурно са си умирали от смях при тази пукотевица, трещяща над главите им) събрали хората си от главния вход на Долината, излезли през вратичката на Гуени, за която съвсем бяхме забравили, нападнали съмърсетци в тил и убили четирима до оръдието им. След това, докато останалите се спасявали с бягство, взели още горещото оръдие и го изтърколили в Долината. Така че от трите оръдия, с които бяхме тръгнали сутринта, само едно се върна обратно — това на девънширци, които сами го дотътриха до вкъщи.