Такъв бе тъжният край на нашето смело начинание. Всеки обвиняваше другия, а някои дори искаха да повторим всичко отначало, за да се изяснят нещата.
XLI глава
В ЗАТРУДНЕНИЕ
Двама девънширски офицери поеха командуването над хората, които им бяха останали, и заповядаха всички да си вървят по домовете. Високо оцениха проявената от всички храброст и вярност към краля и английската конституция. Така че девънширци се разотидоха, а съмърсетските ни приятели останаха още два дни, за да злословят по техен адрес.
Джереми Стикълс беше на легло, страдаше от силни болки и безпомощно хапеше завивките с осакатената си уста. Гледаше ни така, като че ли искаше да ни каже: „Глупаци такива, оставете ме поне да умра, та дано тогава се успокоя.“ А ние непрекъснато говорехме помежду си (нарочно високо, за да ни чува) колко смел е бил и как победата тепърва му принадлежи. Това поне малко го успокояваше.
Лично за мен раната на Джереми беше голямо нещастие по няколко причини. На първо място, не можех да кажа нито на мама, нито на Лорна, че обичаната от мен девойка няма нищо общо с убийците на баща ми и че моят баща по никакъв начин не би могъл да обиди семейството й. Жадувах да им разкрия тези факти, тъй като забелязах как постепенно се променят отношенията между мама и Лорна, от една страна, и между тях и мен, от друга. Защото, макар и да не бяхме повярвали на Съветника, думите му ни бяха направили известно впечатление.
На второ място, болестта на полковник Стикълс беше причина войниците да останат без командир. Десетината останали живи бяха така разглезени от Ани, че накрая просто не знаехме какво да им поднасяме за закуска, обед или вечеря. Ако искаха пъстърва — получаваха я, ако пък предпочитаха еленско, шунка или сьомга — и това им се предоставяше. Дори ранените се хранеха с прекрасен апетит; всъщност всички с изключение на клетия Джереми, който беше принуден да пие през маркуч.
Обаче това, което най-силно ни тревожеше, беше, че ако на войниците им хрумнеше да си отидат, къщата ни, целият ни имот и животът ни оставаха на милостта на рода Дун. Разбойниците бяха героите на деня, след като, както всички говореха, бяха отблъснали петстотин души и при това положение заслужаваха от всичко най-хубавото. Девънширци и съмърсетци еднакво се надпреварваха да проявяват голямата си симпатия към тях, като струпваха подаръците си пред Портата им по-бързо, отколкото те можеха да ги приберат. И може би точно това ни спаси да не пострадаме от ръцете им.
Възникна обаче и друга причина, която най-силно доказваше необходимостта от помощта на Стикълс. Един ден пред портата ни неочаквано се появиха двама души. Бяха само по ризи, без коне. Отначало проявихме известно подозрение към непознатите, тъй като се бояхме от нападение. Оказа се обаче, че са адвокати от Отдела за граждански дела към Върховния съд, конто носеха някакви известия за Лорна Дун. Как в съда бяха научили за Лорна, за мен си остана загадка, но едно беше ясно — бяха чули историята й, след това разбрали за богатството й и сега искаха да го погълнат.
Двамата адвокати отначало отишли в Долината на Дун, където ги разсъблекли, а после ги отпратили пешком да търсят Лорна у нас. Поуспокоихме ги, нахранихме ги и в замяна те ни показаха известията, които носеха. Едното беше адресирано до мис Лорна, с което й се нареждаше да бъде готова за път веднага щом пратениците на Върховния съд дойдат за нея. Другото се отнасяше за тези, под чиято закрила се намираше Лорна, като им заповядваше да се откажат от нея.
Посъветвах се с мама относно документите. И двамата изпитвахме и гняв, и мъка, и страх. После, след като бях получил съгласието на Стикълс, който ми го даде с кимване на глава, когато му разказах всичко и най-после успях да го накарам да ме разбере, доверих на мама това, което знаех, или за което се досещах във връзка с родителите на Лорна. Тя проля много сълзи, много се чуди, много благодари на бога и много възхвалява сина си, който нямаше нищо общо с тази работа. Най-важният въпрос за момента обаче беше как да постъпим с известията. Голямо нещастие беше, че не можехме да попитаме Джереми Стикълс, който отлично познаваше светските нрави и особено законите и можеше да ни посъветва какво да направим, и да ни помогне да го направим.
— А сега трябва да съобщим на Лорна — казах аз.
— Тогава иди и го направи, синко — отвърна мама с тъжна усивка: предполагаше как ще свърши всичко.
Взех кафявите свитъци и тръгнах да търся своята обична Лорна. Намерих я на любимото й място, в малката градинка, за която се грижеше с толкова усърдие и старание. Когато наближих, тя вдигна очи и ме погледна. И в тези прекрасни очи, излъчващи толкова любов и нежност, толкова мекота и женствена замечтаност, сега като че ли се мярна съвсем леко, неохотно и полуосъзнато съмнение — нещо, което ми причини силна болка.