— Любима — казах й, — имаш ли достатъчно сили днес да изслушаш една жестока и тъжна история, която обаче, след като си поплачеш, може би ще те направи по-щастлива?
— Какво искаш да кажеш? — отвърна Лорна, която напоследък беше малко отпаднала духом и сега остана силно удивена от държанието ми. — Да не си дошъл да ми съобщиш, че ще се откажеш от мен, Джон?
— Няма такава вероятност. Нито пък смея да помисля, че подобно нещо ще те направи по-щастлива. О, Лорна, ти стоиш много, много по-високо от мен в обществото и аз нямам никакво право да те желая. Може би, след като изслушаш вестта, ти сама ще кажеш: „Джон Рид, ние трябва да се разделим.“
— Аз ли ще го кажа? — извика тя и просия. — О, Джон, колко си глупав и ревнив и как ще те накажа за това! Нима изобщо нямам право да си поглеждам цветята или да знам, че животът си върви, а по цял ден да те гледам в очите и да повтарям „Джон, обичам те, обичам те, обичам те!“?
И тя ме погледна, наблягайки така звучно на това „те“, че замалко да я грабна в прегръдките си. Но веднага се сетих коя е тя и се спрях — нещо, което силно я изненада.
— Мистрес Лорна, вие трябва да държите на положението и ранга си. Сега вече на мен трябва да гледате единствено със съжаление.
— Наистина ще те гледам със съжаление, Джон — отвърна тя, като се опитваше да се засмее, — ако продължаваш да говориш такива глупости. Дори ще започна да си мисля, че съм омръзнала и на теб, и на семейството ти, и само търсите причина да ме върнете към старите ми страдания. Ако е така, ще си отида. И без това никой не държи на живота ми. — След тези думи големи кръгли сълзи изплуваха в очите й, но тя беше прекалено горда, за да се разплаче.
— О, моя най-най-любима! — извиках аз, защото и една сълза беше достатъчна да ме победи. — Нима изобщо съществува такова нещо, което може да ме накара да те изоставя, Лорна?
— Миличък Джон, ако ти наистина толкова много ме обичаш, какво би могло да ме накара да те изоставя?
Сега вече не можех да не я грабна в обятията си и да я разцелувам. Независимо дали беше графиня или кралица на Англия, сърцето й беше мое и цялата щеше да бъде моя. И тъй като и тя мислеше същото, нищо повече не си казахме.
— А сега, Лорна — обадих се аз, докато тя се беше облегнала на ръката ми, готова изцяло да ми се довери, — дошъл съм, за да ти разкажа една трогателна история.
— Нито една история не може да ме трогне особено, Джон. Откакто опознах добрината ти, едва ли някаква история би могла да ме развълнува, стига да не се отнася за теб или за клетата ми майка.
— За клетата ти майка е, любов моя. Имаш ли сили да я изслушаш? — казах го и се почудих защо не беше споменала баща си.
— Да, всичко мога да изслушам. Но макар че отдавна съм я забравила, не бих могла да понеса нещо лошо за нея.
— Няма нищо лошо, мило дете. Но много зло й е сторено. Лорна, ти си родена в нещастно семейство.
— По-добре нещастно, отколкото жестоко — отвърна тя със свойствената си бързина. — Кажи ми, че не съм Дун и ще… но повече от това не мога да те обичам.
— Мила моя Лорна, ти не си Дун. Поне това мога да ти отговоря, макар че не знам как е истинското ти име.
— И моят баща… твоят баща…
— Твоят и моят баща никога не са се срещали. Твоят баща е убит при нещастен случай в Пиренеите, а майка ти — от разбойниците Дун, или поне те са били причината за смъртта й, а теб са отвлекли.
Всичко това, казано така неочаквано, й дойде твърде много — нещо, което всеки друг освен глупак като мен би следвало да знае. Тя се облегна на пейката, лицето й ту пребледняваше, ту почервеняваше, и само това и трептящата й гръд показваха, че е жива и че мисли. Но въпреки състоянието си Лорна стисна ръката ми, подканвайки ме да продължа разказа си.
Изслуша ме неподвижна и безмълвна, макар че въздишките, погледът й и начинът, по който стискаше ръката ми, ми подсказваха как дълбоко изживяваше всяка дума. Когато най-после замълчах, тя се извърна и горчиво заплака за трагичната съдба на своите родители. За мое учудване обаче не промълви нито една гневна дума, изглежда възприемаше всичко като съдба.
— Лорна, скъпа — казах накрая аз, тъй като мъжете са много по-нетърпеливи от жените, — не желаеш ли поне да научиш истинското си име?
— Сега то няма никакво значение за мен — тъжно отвърна тя, — след като няма с кого да го деля.