Зад себе си чуваше Роксан и Лорейн да вдигат врява във фургона. Явно обсъждаха какво да направят. Лорейн не знаеше как се използва пистолет. А Роксан? Едва ли. Макар че, ако Лорейн започне да стреля, може би ще отклони вниманието на този малоумник. Може даже да има късмет и да улучи кучия син. Разбира се, може и него да улучи. Не. Не стреляй, Лорейн. Не, недей.
Маширо стисна сабята с две ръце и я вдигна над главата си подобно на бейзболна бухалка. Той се промъкваше бавно към Тоци с прегънати колене в широко разкрачена стойка. Дишането му беше хрипливо. Тоци отстъпваше назад и се опитваше да не поглежда към лъскавото острие. Смътно си спомняше Нийл Чейни да казва нещо по време на нощния им урок по айкидо за поддържане на подходящо разстояние от противника и да се наблюдава целият човек, без да се съсредоточаваш в някоя отделна част от него.
Спомни си и за нещо друго, което Нийл бе казал относно бойните изкуства изобщо. Винаги, когато е възможно, отбягвай боя. Ако трябва, избягай. По-добре, отколкото да използуваш уменията си.
Какви умения?
Тоци се потеше. Гърлото му бе изсъхнало, очите му пареха.
Помисли си да избяга, доста сигурен, че ще се измъкне. Маширо има къси крака и освен това е ранен. Изгубил е кръв, не би могъл да е много здрав в краката. Но после си спомни за Роксан и Лорейн в микробуса и за още завързаната Мишел д’Урсо. Не можеше да ги остави тук с този психопат. Не можеше просто да избяга. Ще се наложи да ангажира вниманието на Маширо поне докато дойде Гибънз, докато Гибънз простреля този изверг в главата и да се свърши работата. Хайде, Гиб. По-живо.
Тоци отстъпи, за да увеличи разстоянието помежду им, но Маширо неочаквано го догони, запазвайки същата дистанция. Движеше се удивително бързо с тази особена полуклекнала походка — като нападащ скорпион. По дяволите! Дотук с теорията за несъвършените крака.
Маширо започна да мърмори злобно на японски. Тоци се досещаше какво казва — същото, което той би казал, ако имаше няколко парчета олово в себе си и е побеснял за отмъщение. Стомахът му започна да се свива, докато продължаваше бавно да се движи назад, запазвайки разстоянието помежду им, и се питаше какво ли ще прави, когато този тип в крайна сметка предприеме атаката си. Бюрото не предлагаше кой знае какво по въпроса за защитата от саби, когато го обучаваха в Куантико. Единствените му познания бяха свързани с малкото, което бе правил в уроците по айкидо с дървения учебен меч — бокена. Е, ползваш онова, с което разполагаш, нали така? Само му се искаше да има малко повече вяра в показаното му от Нийл. Не беше време за съмнения.
Тоци продължаваше да отстъпва и обмисляше други варианти — мислеше да го заблуди с фалшиви втурвания вляво и дясно, надявайки се, че самураят ще покаже някоя слабост, от която да се възползва — наранено коляно, нещо друго, което би могъл…
Внезапно Маширо нападна, втурвайки се стремглаво към него с високо вдигната сабя. Тоци нямаше време да мисли. Той действаше. Постъпи точно както правеше снощи всеки път, когато Нийл го нападаше по този начин с дървения меч — отмести се. Не с отстъпване назад, а с крачка напред към атаката, заставайки близо до Маширо, така че сабята да не бъде заплаха, с лице към нападателя. Когато Маширо профучаваше край него, Тоци се завъртя в обратна посока и отстъпи бързо назад, щом Маширо се обърна и нанесе хоризонтален посичащ удар на височината на кръста. Маширо изкрещя яростно нещо, но единственият звук, който Тоци наистина чу, бе свистенето на острието, посичащо въздуха като мълния.
Получи се! Дявол да го вземе, получи се! Тоци избърса потта от челото и незабавно поправи стойката си. Насили се да застане отпуснат пред самурая, с изправени рамене и изпъчени гърди, предлагайки на противника „голяма цел“, както се изразяваше Нийл.
Маширо пак се втурна към него, хванал сабята, сякаш възнамерява да му разцепи главата, и отново Тоци избяга от нея с крачка напред към атаката, измъквайки се после от обсега зад противника. Пак се получи! Тоци беше на седмото небе. Това е страхотно! Наистина имаше нещо в това айкидо. Чувстваше се виновен заради съмненията си.
Сега мърморенето на Маширо стана малко по-силно. Той го гарнираше с кратки, резки викове, като раздразнено куче, лаещо по непознат. Внезапно, насред излайването, той нападна още веднъж, пак с високо вдигната сабя над главата, като че ли имаше намерение да разсече Тоци от горе до долу. Стой спокойно, стой спокойно — повтаряше си Тоци. Насили се да чака, чака, чака — докато Маширо насочи центъра на тежестта си така, че да не може да промени атаката. Тогава той се извъртя встрани, почти отривайки рамене в тези на побеснелия японец, а лъскавото острие изсвистя през пространството, където бе Тоци преди миг, удари се в земята и се заби в черната настилка. Маширо яростно изкрещя и издърпа сабята, после се обърна и зае позиция за нов опит.