Тоци изведнъж усети, че Лорейн е застанала до него. Стоеше като зомби с безжизнено отпуснати ръце и разчорлена коса. Тя гледаше раната му, докато Роксан я превързваше, и сълзи напираха в очите й.
— Ето — каза тя и пъхна рязко пистолета му в кобура.
— Какво ти е, Лорейн? Ранена ли си? — Тоци знаеше какво й е, но не знаеше какво да й каже. Той погледна към Гибънз. Не се прави на глупак, кажи нещо.
Очите на Лорейн блеснаха като смъртоносна мълния, когато погледна свирепо към Гибънз.
— Не, не съм ранена. — Гласът беше леден. Никога не я беше чувал да звучи толкова злобно.
Тоци погледна към Гибънз, който просто беше зяпнал Лорейн. Гибънз изпусна дълга въздишка, но не каза нищо. Какво чакаше, по дяволите?
Тя се обърна рязко и си тръгна с тежка стъпка. Тоци очакваше Гибънз да каже нещо, да я спре, да отиде при нея, но задникът не направи нищо. Обичаше ги и двамата наистина, но може би малко повече нея. О, хайде, Гиб. Знам, че е трудно, но не бъди идиот. Не постъпвай така с нея.
Антонели започна да кашля и да хрипти, а Гибънз го погледна, сякаш бе сторил нещо нередно. Лорейн вече беше на съседната алея и продължаваше да върви. Гибънз продължаваше да гледа стареца. Продължаваше да не поглежда към Лорейн. Какво, по дяволите, ти става, човече?
Внезапен хладен вятър полъхна откъм залива и избута встрани носещите се в слънчевото небе чайки. Тоци въздъхна и поклати глава. Роксан вече не се усмихваше. Тя знаеше какво става. Той изпусна дълга възмутена въздишка и се загледа в мъртвия самурай, побит върху опашната перка на стария черен кадилак, който беше съвсем като онзи, дето баща му имаше някога. Слънцето беше ярко и горещо за това време на годината. Струйка яркочервена кръв се бе извила като змия по черния асфалт от събраната под сянката на хромираната броня тъмна локва. Тоци подсмръкна и избърса потта от челото си. Големият черен бръмбар бълваше черна кръв.
31.
Айвърс пак изглеждаше, като че ли има запек. Устните му бяха тънки и свити, а челото — сбръчкано. Седеше зад голямото махагоново бюро, облечен в ужасния си лайненокафяв костюм, и правеше физиономии срещу писмата върху бюрото, опитвайки се да запази някакъв вид, който да напомня, че е главният специален агент на това управление. Гибънз почти му съчувстваше. Сигурно е било ужасно да се обясни всичко на директора.
Тоци беше на другия стол срещу Айвърс — с двата крака на пода, ръцете на облегалките. Изглеждаше спокоен и съсредоточен, лицето му — отпуснато. Беше обявил, че се учи да поддържа „едната точка“, каквото и да означаваше това. Някъде под пъпа му, беше казал. Ама че откачалник! Тази дивотия айкидото го побърква. Вече се превръща в шантав зенист. Исусе!
Столът на Айвърс изскърца и той отново започна да се цупи и да пухти, издухвайки въздуха през носа си достатъчно шумно, че да го чуе и секретарката му отвън. Големият лош вълчо пак започваше.
— Много сте оригинални вие двамата. — Той вдигна едно от писмата на бюрото му. — Това е от „Амнести Интернешънъл“. Ще получите благодарствени писма от тях за извършеното от вас по освобождаването на робите.
— Айвърс поклати глава. — Агенти на ФБР получават похвали от „Амнести Интернешънъл“. Сигурно е за първи път.
Айвърс вдигна друго писмо:
— Японският посланик е поканил двама ви на обяд. Искат да ви дадат медали или някакви подобни фъшкии за вашите — той погледна надолу към писмото, — вашите „героични усилия, които сте положили, за да спасите сами японски граждани, станали жертва на международен престъпен сговор“. — Той ги погледна над очилата си. — Прекрасно.
Гибънз получи киселини в стомаха при мисълта за сурова риба:
— Зарежи ги, не ям суши.
— Опитвал ли си? — каза Тоци. — Не е лошо.
Айвърс ги гледаше свирепо:
— Всички ви обичат. Целият свят мисли, че вие сте просто чудесни. Благодарение на непрекъснатите съобщения по новините през уикенда и президентът се е поинтересувал за вас. Накрая се наложи директорът да удря токове в Овалния кабинет тази сутрин и да отговаря на сума въпроси, на които не е могъл да даде задоволителни отговори. Веднага след това той ми вдигна врява на мен и ми натика топките в менгемето. Искал да знае какво става тук, по дяволите. Международна търговия с роби в Съединените щати и той не е чул нищо за това? Двама специални агенти от управлението в Ню Йорк си играят на Батман и Робин срещу коалиция на якудза и мафията, а той да не знае бъкел за това. Всичко, което аз научих, е от прочетеното във вестниците, понеже вие, приятелчета, очевидно считате, че представянето на редовни доклади е под достойнството ви. Само че не мога да му кажа точно така, нали? Не, аз също трябваше да потропам с токовете. Наложи се да го направя.