Гибънз се почеса по носа. Не му се слушаха тези фъшкии:
— Извинете за неприятностите. — Задник!
— Знайте, всеки друг може да ви мисли за герои, но не и аз. Аз мисля, че сте нехранимайковци. Пакостливи, непокорни нехранимайковци. Вие сте подигравка с всичко, на което държи Бюрото.
На Гибънз му причерня:
— Слушай, приятелче, занимавах се с оперативна работа и ме тъпчеха с олово, когато ти още ходеше с къси панталонки в началното училище. Не ми казвай на мене на какво държи Бюрото. То държи да залавяш лошите типове и да ги изправяш пред правосъдието, а не да сътворяваш хартийки в канцеларията и да си вардиш задника през цялото време, докато прогризваш като червей пътя си нагоре към следващото повишение.
Айвърс удари с длан по бюрото:
— Прекаляваш, Гибънз.
Гибънз почукваше по бюрото му. Умираше да каже на този тип какво мисли за него:
— Триста и дванадесет души бяха затворени в този кораб, петдесет и девет вече бяха изпаднали в шок поради обезводняване, когато бреговата охрана започна да отваря багажниците. Госпожа д’Урсо беше толкова потресена от сцената, че Тоци успя да я накара да ни каже къде съпругът й държи списъците си, в резултат на което още хиляда и двеста роби бяха открити и освободени през този уикенд. Кармине Антонели беше арестуван по обвинение, което вероятно ще издържи, за разлика от друг път. Джон д’Урсо не успя да убие боса си, което пък — можеш да се обзаложиш — щеше да даде началото на такава война между бандите, каквато този град не е виждал от времето на Лъки Лучано. На всичкото отгоре якудза вече нямат база в Ню Йорк. Всичко това резултат на кадърното ти ръководство ли е, Айвърс? Не се е случвало през скапания ти живот. Знаеш само да лижеш задника на директора и да пишеш доклади. Как се постигат резултати, знаем ние.
— По-спокойно, Гиб — каза Тоци.
— Да, постигаме резултати — изкрещя Айвърс, — но не по правилата. Не по нашите правила. Укрили сте важна информация от Бюрото и сте водили разследването по ваш си начин.
— Всичко се стовари толкова бързо — намеси се Тоци. — Нямаше кой знае колко време за писане на доклади. Предприехме единствения разумен начин на действие.
— Престани с глупостите, Тоци. Поставили сте в опасност стотици хора, докато действате, както си знаете. Въобще не е било разумно. Било е пълна глупост.
Гибънз силно се изкушаваше да му го каже още там и тогава, но още не беше съвсем сигурен. Вместо това той погледна покрай Айвърс навън през прозореца.
— О, върви да се чукаш, а? — измърмори той.
Айвърс мушна пръста си в лицето на Гибънз:
— Слушай, единствената причина да бъдеш толкова арогантен, Гибънз, е, че си си вирнал носа покрай цялата тази дандания. Знаеш, че точно сега не можем да ви пипнем с пръст. Не дай си боже някой да се скара на двамата герои. Отсега си представям редакционните коментари, ако го направим. Това си е чиста проба изнудване. И не е за първи път да ми свивате този номер.
Дотук. Гибънз седна напред, на ръба на стола си, и тикна своя пръст в лицето на Айвърс:
— Е, ако съм толкова досаден трън в задника ти, може би е по-добре да напусна. Какво ще кажеш за това? Аз ще напусна, а ти можеш да продължаваш да изпортваш нещата, както си знаеш. Съгласен ли си, Айвърс? Това ще те направи ли щастлив?
Айвърс беше кипнал:
— Това би ме направило много щастлив!
— Чудесно.
Гибънз стана и преобърна стола, докато се изправяше. Излезе през вратата и я затръшна след себе си.
Тоци погледна към вратата шокиран. Гибънз — с лъснатите черни обувки, с бялата риза, изправен като стрела — да говори така на главния? Никога не е предполагал, че ще го доживее. Той погледна Айвърс:
— А… май ще е по-добре да продължим разговора по-късно, когато всички се поуспокоим.
— О, не се притеснявай за това, Тоци. С положителност ще продължим по-късно. Можеш да разчиташ на това. — Тонът на Айвърс беше саркастичен и многозначителен. Той се зарови в папките, правейки се изведнъж на много зает, което явно беше знак за Тоци да изчезва. Този наистина беше задник.
Тоци напусна кабинета на Айвърс и отиде направо в стаичката на Гибънз, където намери партньора си седнал с крака върху бюрото и пръсти, кръстосани пред устата, сякаш се молеше. Очакваше да го завари кипнал. Всъщност той изглеждаше повече тъжен, отколкото побеснял.