След като Маширо приключи с работата по пръста си, той изтри старателно церемониалния нож с хавлията и го върна на Нагаи.
Франчоне клатеше глава в недоумение:
— Направо си си таковал майката, Мишмош. Сега разбирам защо робите толкова се страхуват от тебе. — Той пак постави ръката си на обицата. — Как е станал толкова жесток, Нагаи? В школа по борба сумо ли е ходил или какво?
Нагаи не удостои с внимание въпроса, но Маширо го попита на японски дали да отговори на гаменчето. Нагаи сви рамене и кимна. Струваше ли си труда? Той е един малоумен американец и не би могъл да разбере.
— Едно време, някога — започна Маширо на слабия си английски — аз бях началник — не голям шеф, не малък шеф, среден шеф. Но мой живот ми омръзва. В мойта душа нищо, когато бил началник. В компания всеки мисли как да прави по-голям пай. Аз знае един човек се убил, понеже компания не иска негова идея за часовник в кола. Това не добре. Това не Маширо. Човек трябва да служи на своя душа, не компания. Аз съм самурай. Това моя душа. Аз трябва да служи на един господар — един господар, който се интересува повече от часовник в кола. Маширо не може да бъде ронин.
— Това какво е? — попита Франчоне.
Нагаи изчака, докато обмисляше струва ли си усилието да се обяснява на този боклук.
— Ронин е скитащ воин, самурай, изгубил господаря си.
Маширо кимна енергично:
— Нагаи-сан е мой господар. Той казва мене прави това, аз изпълнявам. Той най-добре знае.
Нагаи си спомни първия път, когато видя Маширо. Беше едно дъждовно утро преди три-четири години. Излизаше от къщата си и почти се спъна в този странен човек, коленичил пред прага му с глава наведена до цимента. Много почтително и тържествено непознатият се представи като потомък на самурая Ямашита, който служел при великия военачалник Нагаи от Кинки в ранния период на шогуната Токугава. Той реши, че човекът е превъртял. Обаче Маширо продължи да го нарича „господарю“, като твърдеше, че старият военачалник Нагаи е бил негов прароднина, а той сега е дошъл да възстановят традицията на техните деди. Нагаи се изсмя и му припомни, че това име е много разпространено, обаче Маширо беше сигурен в произхода, макар никога да не каза откъде знае това. Маширо обясни, че е минал през големи перипетии, докато го открие, за да може да предложи услугите си. Нагаи го гледаше втрещено и изведнъж му хрумна, че този странник може да е част от изменчивата му съдба. Това се бе случило по-малко от седмица след като се опита да убие Хамабучи, в периода, когато очакваше да се срещне със смъртта заради своята глупост. Беше съвсем сам. Никой от Фугукай не желаеше да разговаря с него, от страх жена му избяга с децата в къщата на майка си. При нормални обстоятелства би казал на непознатия, че е откачен, и щеше да го изхвърли от имота си, но тогава му беше нужен приятел. Някой, който да му прави компания, докато очаква отмъщението на Хамабучи. Той покани Маширо вътре и му направи чай. Ето така се започна.
— Чакай, чакай — каза Франчоне, измъквайки го от спомените. — Мишмош е имал законна работа и я е зарязал, за да се хване с якудзите?
— Много по-сериозно е от това, но ти не би го разбрал. — Я изчезвай.
— Това е свързано с честта, Боби — рече д’Урсо, като гледаше спокойно към Нагаи.
— Да, чест — протръби Маширо. — Днес повече чест да си якудза. В бизнес няма чест. Нагаи-сан се бори за нещо по-голямо от заплата. Нагаи-сан е „даймио“ — военачалник по наследство. Система днес лоша. Големи заводи прави много пари. Стар начин по-добър. Ние успеем — смее се на система. Това хубаво.
Франчоне се обърна към д’Урсо:
— Нищо не разбирам.
— Това, което иска да каже, Боби, е, че е по-добре да си добър якудза, отколкото да лижеш задника на някоя компания. Маширо разпознава една глупост още като я види, а всички тези големи компании са глупост. Потънали са в излишество и консумативност. Маширо държи на по-високи ценности от това. Има ли нещо такова, Нагаи?
Нагаи се взря в д’Урсо. Удивително. По свой начин д’Урсо разбираше. Удивително!