Маширо се изправи на крака и с жест на главата посочи към купата с череши. Нищо ли не чу, да го вземат дяволите? Нагаи грабна с отвращение цяла шепа череши и ги захвърли по него.
Маширо извади и двете саби. Бляскаща стомана го заобиколи като зловеща мъгла. Приличаше на някаква страшна машина-човек за разфасоване на хранителни продукти, разхвърляща летящи неоновочервени точки във всички посоки. Последното посичане направи с късата сабя. Една половинка от череша литна нагоре във въздуха. Когато започна да пада, той я улови с плоската страна на сабята.
— Няма да има проблеми с д’Урсо и никакви неприятности с Хамабучи. Ще бъдете щастлив. На това съм се посветил. Моля ви, не се тревожете. — Той отметна сабята нагоре и хвърли черешата в устата си. Поклони се, усмихна се и започна да дъвче.
Нагаи се усмихна насила. Ами ако си промени мнението и се отметне? Вероятно Маширо наистина е армия от един човек. Мусаши Маямото очевидно е бил. Ако Маширо успее да запази живота му достатъчно дълго, за да се укрепи тук с д’Урсо, може и да се получи нещо в крайна сметка. Осъществимо е. Нагаи взе още една череша от кутията и я натика в устата си. Животът наистина може да бъде хубав в края на краищата.
8.
Часът беше почти седем, когато влакчето, тръгващо от Световния търговски център, навлезе шумно в спирка Хобокен. Вагонът на Тоци беше претъпкан. Множество куфарчета от говежда кожа, шлифери, рогови очила, крака в чорапогащници и бели маратонки „Рийбок“ — и всичките искаха да слязат тук. Докато чакаше ред да се измъкне през оградените серпантини, Тоци си мислеше дали Хобокен беше наистина най-подходящото място за него. Той се изкачи заедно с тълпата по стълбите до тротоара и пресече павираната улица. Докато се приближаваше към отсрещния бордюр, той видя отражението си в стъклената витрина на един украсен с папрати бар. Светлосивият костюм и черните италиански мокасини бяха съвсем нови, още не бяха улегнали по него. Огледа се добре и малко се разочарова от това, което видя. Не изглеждаше много различен от тълпата. Може би там му беше мястото.
Беше обещал на дамата в „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ да бъде там в седем, но си мислеше, че може да потърси и друг апартамент, защото нямаше начин да го одобрят за онзи на „Адамс стрийт“, който му беше показала госпожа Карлсон. Никакъв шанс без съпруга. Мислеше да отиде на срещата с наемодателя в петък и да им каже, че съпругата му е починала внезапно — тумор в мозъка или нещо такова. Може би хазяинът щеше да го съжали и да го вземе, но реши, че това е много глупаво. Всичко беше глупаво.
Цял ден се опитваше да направи някаква връзка между труповете в „Бръмбарът на смъртта“, култовите убийства и сабите и не успя да измисли абсолютно нищо. Беше позабравил колко изтощително може да бъде понякога ровенето из компютърните файлове и съпоставянето на различни варианти, да прекараш дълги часове, опитвайки да подредиш фактите, та да заработят в желаната посока, и накрая да откриеш, че това, което си считал за брилянтна теория, не струва пукната пара. Дълбоките разрези в двата трупа не съвпадаха с нищо от регистрираните в базата данни на Националния информационен център по престъпността. Лабораториите продължаваха да твърдят, че разрезите са направени едновременно с един удар, а в компютъра нямаше нищо подобно. На Тоци му беше трудно да го възприеме, когато го чу за първи път, и все още се съмняваше. Беше физически невъзможно. Медицинският експерт сигурно е сгрешил.
Ставаше студено, вятърът започваше да хапе. Тоци пъхна ръце в джобовете и му се прииска да си беше облякъл шубата, но после се сети, че вече няма такава шуба. Трябваше да си купи нова. Мамка му. А беше хубава шуба.
Докато вървеше по „Уошингтън стрийт“, той забеляза нарисувания върху картон тиквен фенер, залепен на витрината на доста модерен ресторант с италиански деликатеси. Непосредствено до вратата имаше цял рафт със специалитети от „паста“, а до него — хладилна витрина с най-различни замразени подправки. В семейството му казваха макарони, не „паста“, а „подправки“ беше сос. Не си падаше много по тези нови заведения, специализирали се по разните варианти с домати и печурки. Харесваха му по-старите местенца по страничните улици, където можеш да си поръчаш голям сандвич от питка с шунка и сладки червени чушки, където ти правят питката в кухнята на заведението, където можеш да заложиш десетачка на някой кон, ако те познават. Честно казано, харесваше му този тип заведения, които се харесваха и на тарикатчетата. Само че той не беше тарикат. Беше от федералните.