„Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“ се намираше в следващия блок. Тоци крачеше енергично, с нетърпение да влезе и избяга от студа, с нетърпение да си намери жилище. Точно тогава в погледа му попадна малка табелка, написана на ръка и закачена над един вход: „Хобокенско кооперативно училище по самоотбрана“. Под думите имаше изписана купчина японски или китайски йероглифи. Тоци отстъпи до бордюра и погледна към втория етаж над цветарския магазин. Всички прозорци светеха ярко. Успя да види няколко фигури с бели униформи, които се движеха насам-натам. Веднага се сети за двойката убити и за силните удари по вратовете, които са ги умъртвили. Погледна нататък по улицата към кантората на „Елижън Фийлдз — Недвижими имоти“. Можеше да почака. Това е по-важно. Той отвори вратата и се изкачи горе.
В малката, евтино обзаведена чакалня нямаше никой, затова той напъха глава в студиото. Беше голяма зала, почти колкото цялата дължина на сградата, с белеща се боя по тавана и ярко осветление. Дървеният под беше почти изцяло покрит с големи сини тепихи, а върху тях имаше десетина или малко повече души, главно мъже, четири жени с горе-долу еднакъв брой бели, оранжеви, сини и кафяви пояси. Бяха разпределени по двойки и упражняваха някаква хватка, която включваше хвърляне на нападател, хванал те за гърлото откъм гърба. Учителят — сенсей, както си спомни Тоци — беше човек с кротък вид, червеникавокафява брада и започнала да се отдръпва нагоре по челото му коса. Той кръстосваше между двойките и ги наблюдаваше, спираше ги често, за да коригира грешките им. Беше облякъл нещо, което приличаше на дълга плисирана черна пола-панталон върху белия си екип „ги“. Тоци беше учил малко карате в Куантико като част от обучението му във ФБР — силно опростен вариант, специално пригоден за полицейски нужди. Помнеше, че неговият сенсей носеше само черен пояс. Тези поли-панталони бяха нещо ново за него.
Като погледа малко как сенсеят инструктира учениците, бързо разбра, че това не е карате, освен ако не е някой от по-непознатите му стилове. Съмняваше се обаче, понеже изобщо не приличаше на карате. Нямаше удари с ръце и крака. Всички изглеждаха много спокойни и отпуснати. Щом се разделяха за упражнение, започващият атаката неизбежно губеше, завършвайки обикновено проснат по гръб или политнал с главата напред над тепиха. Кафявите пояси и особено някои от сините влагаха съвсем малко усилие, когато хвърляха съперника си. Беше почти нереално. На Тоци му стана интересно. Стоеше облегнат на вратата и гледаше, когато сенсеят обяви края на упражнението по тази техника. Партньорите спряха, поклониха се един на друг и после бързо коленичиха в редица с лице към своя учител.
Тогава сенсеят извика най-едрия от групата — едно черно момче с фигура на четирикрилен гардероб. Подаде Му дървен меч и обяви японското име на техниката, която ще демонстрира. После се разделиха, като черното момче държеше меча с две ръце. Изведнъж той вдигна главата си и нападна, сякаш искаше да разсече сенсея от горе до долу. Тоци би се заклел, че този ще пръсне главата на учителя си, но сенсеят просто отстъпи встрани, сграбчи дръжката на меча над големите ръце на негъра, разлюля ги нагоре-надолу веднъж и преметна бабанката с главата напред. Да го вземат дяволите! Подът се разтресе, когато черният се просна върху тепиха. Сенсеят стоеше спокойно с дървения меч в ръка. Тоци се шашна. Това приличаше на епизод от филм за кунгфу. Когато негърът се изправи на крака, сенсеят отново му връчи меча. Направиха това движение още няколко пъти. Черният нападаше с повече злоба всеки път и всеки път се удряше по-силно в тепиха. На Тоци му се струваше почти нереално.
— Шомен-учи Кокю-наге — изрече сенсеят. — Познато е също и като хвърляне „парен чук“. Този път в движение, за демонстрация — добави той с лека усмивка.
Сенсеят кимна на своя партньор, после се обърна и побягна, преследван наблизо от негъра. Тоци се изненада, че той бягаше, вместо да застане и да се отбранява. Нямаше съмнение, че негърът ще го настигне, като се има предвид дължината на крачката му. Обаче и сенсеят беше бърз, та черният трябваше да положи усилие да го догони на удобно за нанасяне на удар разстояние. Внезапно сенсеят промени посоката. Негърът го последва, но когато стигнаха средата на тепиха, сенсеят се обърна и застана с лице към нападателя, налитащ върху него с пълна сила. Мечът се стовари с остро свистене. Той отстъпи встрани и сграбчи дръжката, направи същото едва забележимо помпащо движение с ръце и горкият негър сега наистина летеше. Тоци потрепери. Този път черният се изтресе върху тепиха със страхотна сила. Не бързаше да стане. Сенсеят стоеше там спокоен и изправен с меча в ръка.