— Но някой черен пояс в айкидо не би могъл да убива даже и да иска?
Чейни сви рамене.
— Зависи от ситуацията, но основната философия на айкидо е миролюбива, така че убийството не бива дори да присъствува в съзнанието на човека. Ако неизбежно трябва да се биеш, то целта е да неутрализираш противника. Да направиш нападателя безсилен с помощта на собствената му агресивност. Причиняването на болка не е в основата.
— Но айкидо може да причини болка.
— Може, но както казах — не това е основата.
— А каква е основата?
Чейни се усмихна:
— С двадесет и пет думи или по-малко? — Поклати глава и продължи да се усмихва. — Не е възможно да се предаде с думи. Вие търсите един хубав триредов енциклопедичен отговор. Не знам откъде да започна.
— Опитайте.
— Добре… нека просто кажем, че основата на айкидо не е в това как да сапунисаш другия, а как да построиш собственото си аз, така че да си способен винаги да се справиш с него. Тя е да се научиш как да стоиш спокойно и отпуснато, но все пак здраво дори и когато те нападнат. И това може да се приложи за всичко в живота, не само в борбата.
Тоци кимна. Не можеше да определи дали този беше фалшив или не. Всичко звучеше малко прекалено като Нова епоха. Но пък видя как Чейни обезоръжава огромния негър и го премята. Сигурно има нещо в тази работа.
Чейни се усмихна с разбиране:
— Май много-много не вярвате в това, нали? Наистина не е възможно да се обясни какво точно представлява айкидо. Трябва да го практикуваш, за да го разбереш. Ако се интересувате сериозно, заповядайте да погледате няколко урока. Наблизо ли живеете?
— А, да. Скоро ще се пренасям тук. — Надявам се.
— Добре. Даже може да ви хареса толкова, че да се запишете. Винаги можем да подхвърлим някой нов бял колан.
Тоци се замисли за момент. Идеята да бъде спокоен и отпуснат го привличаше. Не можеше да си спомни последния път, когато беше истински спокоен и отпуснат. Интригуваше го и идеята да противодействаш на нападение, като използваш инерцията на нападателя против самия него. Беше участвал в много ръкопашни схватки през живота си и знаеше как понякога засилването ти за удар може да те вкара в голяма беля. Освен това, ако предположим, че убиецът от „Бръмбарът на смъртта“ наистина е някой специалист в бойните изкуства, нямаше да навреди, ако вникне в психическата му нагласа, което би могъл да постигне с няколко посещения в дожото на Чейни.
— Да, може би ще опитам — каза Тоци. — Кога са уроците ви?
— Събираме се в осем часа в понеделник и сряда и от четири в събота. Надявам се да се видим… — Чейни се удари с пръст по челото. — Извинете, как казахте, че е името ви?
— Майк.
— Добре, Майк. Ще се видим тук. — Чейни отиде до ръба на тепиха, поклони се, обу чифт жълти джапанки и се запъти към редица стари гардеробчета до задната стена.
Тоци погледна часовника си. Беше осем и двадесет. Мамка му! Замисли се дали дамата в „Елижън — Недвижими“ още го чака. Надяваше се да е там. Много се проточи това търсене на апартамент. Писна му да живее като катунар. Трябваше да намери свое жилище, и то скоро. Скочи в обувките си и се запъти към вратата.
Може би тази вечер — мислеше си, докато се спускаше по скърцащите стъпала. Може и да имам късмет, кой знае?
9.
Гибънз се колебаеше, докато наблюдаваше огромния товарен кораб, надвесил над ръба на пристана гигантското си петнисто сиво-зелено туловище, приличащо на динозавър. Какво, по дяволите, се очакваше да намери тук? Основанията за идването му на пристанището бяха нищожни, но Тоци настоя. Синтетичните влакна по кадифения панталон на убития младеж били от нов вид мокети, предлагани само в хондите и нисаните, произведени тази година. И какво от това? „А бе иди и провери“ — продължаваше да повтаря Тоци. „Вносители на азиатски автомобили“ — входната врата за всички японски автомобили в района. „Иди и провери“. За какво? „Не знам — вика Тоци и свива тъпо рамене като имигрант. — Поразгледай, надникни в няколко багажника, може да видиш нещо“. Гибънз се намръщи и поклати глава. Единственото нещо, което щеше да види тук, са колите. Ама че досадник беше този тип!
Корабът започна да се измъква тежко към залива с помощта на няколко буксира. Създаваше се илюзията, че се движи не той, а брегът — толкова беше огромен и тромав, гледан от такова близко разстояние. Гибънз го наблюдаваше през телената ограда, която заобикаляше безкрайния паркинг, претъпкан с чисто нови вносни коли, разтоварени преди съвсем малко от японския кораб. Той се взря в кърмата му, където беше написано „ХОНДА“ перпендикулярно на отвесен ред японски йероглифи. После огледа дългите редици от покриви на хонди. Мънички годзилки, родени току-що от търбуха на огромната мама-сан. Гибънз извади носната си кърпа и се изсекна. Е, вече съм тук — разсъждаваше той. — Щом е така, мога да вляза и да хвърля едно око. Доволен ли си, Тоци?