— Мамка му!
Багажникът на опушеносивия „Акорд“ също беше празен. Той прескочи няколко коли от редицата и се захвана с една сребриста. Джо още не беше стигнал до бункера. Сега се опитваше да поддържа бърза крачка. Гибънз продължаваше да се вижда на мониторите — многобройни изображения от различен ъгъл. Май че трябваше да вземе разрешително.
Той отвори багажника и очите му се събраха, когато забеляза свит на топка спален чувал и една от онези шумящи найлонови торбички. Торбичката беше пълна. Той разрови набързо отгоре и намери опаковки от алуминиево фолио, найлон и целофан, както и няколко празни кутийки от кока-кола. Първоначално не забеляза нищо необикновено, понеже кутийките изглеждаха като съвсем нормални червено-бели опаковки от кока-кола. И тогава забеляза дребния страничен надпис върху едната. Беше с японски йероглифи.
Гибънз захапа вътрешната страна на бузата си. Може би тези японски работници в автомобилното производство не са чак толкова идеални, както постоянно ги показват по телевизията. Сигурно и те се осират както всички останали по света, само че го правят в багажниците на колите.
И тогава вниманието му привлече нещо друго. Бял пластмасов маркуч, мушнат между стената и пода на багажника. Нямаше никакви накрайници по него, а и не се забелязваше някакво очевидно предназначение. Разгледа го по-отблизо и му направи впечатление, че беше доста сдъвкан. Сграбчи маркуча и го бутна към другия му край. Движеше се свободно. Той затвори багажника наполовина, погледна през задното стъкло и отново раздвижи маркуча. Както и подозираше, другият край се скриваше и показваше от гънката на задната седалка.
Заобиколи откъм шофьорската врата и разгледа арматурата през прозореца. На таблото за регулиране на климата в купето лостът за вентилация беше поставен на положение „Приток отвън“. Направи си заслон с ръката над стъклото на съседната кола и видя, че лостът на проветрението бе на позиция „Рециркулация“. Явно проветрението на сребристата кола беше оставено отворено, за да има приток на свеж въздух към маркуча. Май някой беше прекарал известно време в багажника. Но наемите в Япония не са чак толкова високи!?
Гибънз се върна при багажника, изтегли маркуча, нави го около дланта си и го тикна в джоба на шлифера. Избра една кутийка от кока-кола, уви я с парче станиол, за да запази евентуалните отпечатъци, и я пъхна в другия си джоб. Затвори капака, пусна ключовете обратно в джоба на панталона и се върна на пътеката да чака Джо, като се питаше дали дебелият задник го е забелязал в монитора как завира глава в багажника на колата.
Вътре в бункера Джо се задъхваше, опитвайки се да овладее дишането си и показваше с ръка визитната картичка.
— Ф… БР — изграчи той. — Исусе…
Джон д’Урсо седеше подпрян на ръба на разхвърляното метално бюро и леко поглаждаше стоманеносивата коса по тила си, докато наблюдаваше мониторите. Имаше осем — два хоризонтални реда по четири, всеки показващ сто и осемдесет градусова панорама от коли, коли и още коли. Всички, с изключение на втория отдясно на горния ред. Този монитор беше фокусиран върху любопитния възрастен мъж с ужасно изглеждащия еднореден черен шлифер — същия, който току-що натика маркуч и кутийка от газирано питие в джобовете си.
Той погледна към костеливия якудза с отвратителното спортно яке, облегнат на стената, който също зяпаше монитора. Вече беше измъкнал пищова си.
— Задръж малко, братле — каза д’Урсо на младия главорез от якудза, като размаха длан пред погледа му и посочи да си остане на мястото. Якудзът присви очи до едва забележими резки и го погледна, стиснал пищова с две ръце. — Всичко е наред. Скривай ютията. — Д’Урсо изигра пантомима на прибиране на пистолет под сакото. Неохотно хлапакът прибра пищова. Якудзите не обичаха да получават нареждания от него.
— Господин д’Урсо, този казва, че е от ФБР. Исусе Христе, какво ще правим, господин д’Урсо? — Джо още дишаше тежко и пот се стичаше по лицето му.
— Я и ти се успокой, окей? — Д’Урсо се пресегна към командното табло и натисна един бутон. Камерата бързо превключи на едър план, мониторът посивя и изгуби фокус, а шлиферът на Гибънз изпълни екрана. Д’Урсо върна малко и фокусира върху главата на Гибънз. Точно тогава той погледна нагоре и право в камерата.
— Много благодаря — каза д’Урсо с усмивка. Той погледна към видеомагнетофона „Панасоник“ на рафта под мониторите и заоправя вратовръзката си, докато наблюдаваше как сините цифри на брояча нарастват.