— И как върви случаят? — Гласът й беше много мразовит. Много нехарактерен за нея.
Гибънз прелисти на съдържанието.
— Бавно. — Той не вдигна глава от страницата.
— Няма ли улики? — Още мраз.
— Нищо сериозно. Не искаш ли да излезем, на кино тази вечер? — По-добре, отколкото да седиш в тази хладилна камера.
— Хич не ти се ходи на кино, нали?
Той вдигна очи към нея:
— На тебе ти се ходи.
— Не съм сигурна. Няма нищо, което да умирам да видя.
Не мога да те изпързалям, а?
— О, добре. — Той се съсредоточи върху книгата.
— Айвърс сигурно вече губи търпение. Не може да понася лоши отзиви в пресата, нали? Ти ми беше казвал, не ако ритуалните убийства не се разкрият бързо, създават много лоша популярност на Бюрото.
Той я зяпна. Откога ти пука за лошата популярност на Бюрото?
— Кой е казвал нещо за ритуални убийства?
— Ами начинът, по който убиецът ги е разрязал… много прилича на ритуал. Така казва Майкъл.
Той затвори книгата, подхвърли я на масичката и се пресегна за чая.
— Това беше вчерашната му теория. Сега се е запалил по каратисти убийци.
— От тона на гласа ти заключавам, че не си съгласен.
Гибънз поклати глава:
— Проблемът на Тоци е, че каквото и да влезе в главата му, излиза през устата. Утре ще е нещо друго.
Тя отчупи парче от хляба.
— Ако не изпробваш различни теории, как иначе ще разрешиш случая? Не трябва ли да обмислиш всяка възможност, без значение колко странна изглежда тя?
— Това е нормалният стил на Тоци. Той трябва да се помотае известно време със страничните неща, преди да се захване за работа.
— Ти не се ли мотаеш?
Той е погледна:
— Не.
— Никога?
— Хайде да отидем на кино! — надигна се той да става.
— Казах, че не искам да ходя. — Тя кръстоса ръце на гърдите си.
Гибънз въздъхна. Предчувстваше го.
— Защо не?
— Мислиш ли, че уличните хулигани наистина са способни на подобно клане? Или е била мафията? Винаги обичаш да обвиняваш мафията. Това пък е твоята мания. — Тя ставаше заядлива. — Обаче колко хора имат такива здрави стомаси, че да могат да направят подобни разрези, след това да вдигнат труповете и да ги поставят в кола? Това трябва да е бил някой изключителен маниак. Дори професионалните убийци го правят чевръсто и изчезват бързо. Ти самият си ми казвал това.
— Ти какво, записки ли си водиш, докато казвам нещо?
— Е? Мислиш ли, че мафията е отговорна?
Гибънз сви рамене:
— Възможно е.
— Мислиш ли наистина, че убиецът е бил някой тип, действащ по нареждане на шефа си? Струва ми се, че е нужно да си адски изпълнителен, за да убиеш така. Не, грешиш. Не вярвам да е мафията. — Тя злорадстваше.
Гибънз поклати бавно глава:
— Кои са по-верни на шефовете си от мафиотите? Ще те пуснат през месомелачка и ще направят хамбургски салам, ако им нареди шефът. Жестоки са колкото си искат. Вярвай ми, виждал съм ги.
Тя го погледна в очите:
— Тогава защо, по дяволите, се върна към всичко това?
Играта на лунната светлина и сенките върху калдъръма преобразяваха алеята във възлеста броня върху гърдите на гигантски самурай. Маширо стоеше в сянката и чувстваше присъствието на своя прародител под краката си. Той преброи етажите на сградата оттатък пътя. В апартамента имаше запалени светлини. Смачка бележката с адреса и я захвърли настрани, после бръкна в джоба си за шепа сол. Той измърмори молитва до почитания Ямашита и разпръсна солта по калдъръма.
— Позволи ми да ти кажа нещо. — Гибънз беше на ръба на дивана, насочил пръста си към нея. — Това, че се върнах на работа, ти е трън в задника. Мислиш, че не съм съвсем в ред, понеже смяташ, че си падам по подобни жестоки гнусотии.
— А не си ли падаш?
— Не. Тоци може, но не аз.
— Не говорим за Майкъл.
— Знаеш ли, ти и братовчед ти сте от един дол дренки. Не можете да не раздухате нещата далеч над размерите им. Добре, запиши си това в бележките. Мотивите за едно убийство са почти винаги много прости. Омраза, алчност, отмъщение. Някой си вижда някой друг да драска новата му кола на паркинга и побеснява, смачква му главата с щангата.
— Да не искаш да ми кажеш, че тези две деца са били заклани на парчета, защото са надраскали колата на неподходящ човек?