Тут-тут-туут.
Докато търсеше в джоба си дребни за паркинга, Тоци хвърли поглед над малката градинка до пощата към старата гара Ери Лакауана, откъдето потегляше влак. Мейпълууд вилидж, както го наричаха, наистина притежаваше нещо от атмосферата на английско село — старомодно, но без да дразни с това. Преди да наеме като временно решение потискащата стая в Уихоукен, където живее сега, мислеше да намери апартамент тук, но в крайна сметка реши, че не е място за него. Това изведнъж го подсети, че е по-добре да се обади на госпожа Карлсон и да отмени срещата тази вечер с хазяина, който „предпочита семейни наематели“. Ще й се обади по-после и ще съчини някакво извинение. Много неприятно, понеже жилището на „Адамс стрийт“ му харесваше. Беше малко, но чисто.
Мейпълууд вилидж наистина е идеално място за гувернантско училище с „британски традиции“, мислеше си той, докато крачеше покрай читалнята „Крисчън сайънс“ и магазина за канцеларски материали към входа, обозначен с „49“. Това беше двуетажна сграда от жълти тухли с магазини на първия и канцеларии на втория етаж. Академия „Ийстлейк“ беше в стая 22. Тоци се изкачи и последва стрелките, сочещи към стая 22, усмихвайки се носталгично при ненадейния спомен за нисичката и пълна мис Франсис от училището „Динг-Донг“. Може би точно такъв тип дами излизат от академията „Ийстлейк“. Възрастни, посивели, добродушни, но взискателни, непреклонни и справедливи. Мис Франсис, но с акцент.
Само че когато Тоци натисна звънеца на стая 22 и влезе вътре, това, което видя, отново беше нещо различно. Тя стоеше изправена до секретарското бюро и държеше телефонната слушалка на ухото си. Имаше крака — невероятни крака. Висока, с подплънки на раменете, приятни форми. В началото на тридесетте, тъмночервена коса, ориенталски тип очи. Смеещи се очи. Тя отметна косата си зад ухото и го погледна. Усмихна се сърдечно. Между зъбите й имаше едва забележимо разстояние. За малко да се строполи мъртъв.
— … да, госпожо Данциг, да, уверявам ви. Всичките ни гувернантки са отлично обучени да гледат деца. Нашите жени са завършили курсове по предучилищна психология и по първа помощ, както и по останалите традиционно изискващи се дисциплини… Ами, ще къпят децата, разбира се… Само ако спешно се налага… Не, мисля, че нашите гувернантки няма да мият пода и прозорците… Не… Не, страхувам се, че не… Много добре, съжалявам, че не успяхме да удовлетворим вашите изисквания, госпожо Данциг. Довиждане. — Тя затвори телефона и отново се усмихна на Тоци. — Здравейте, мога ли да ви помогна?
Съвсем приличаше на британка. Приветлива, но все пак скована горна устна — обяснимо, като се има предвид, че явно току-що беше изгубила клиент.
— Ами… интересувам се да наема… гувернантка.
— Е, дошли сте точно където трябва — тя отиде до него и протегна ръката си.
Сърцето на Тоци подскочи. Искаше му се да я сграбчи и целуне. Беше страхотна.
— Аз съм Роксан Ийстлейк — каза тя, ръкувайки се с него. — Притеснявам се, че секретарката ми точно сега е излязла да обядва. — Посочи назад към бюрото с очи. Бяха светлокафяви тъмнозлатни. — Моля, елате в кабинета ми, господин…
— А… Тоци, Майк Тоци.
— Оттук, господин Тоци — произнасяше „ц“ като „с“. И какво от това? Имаше чудесен задник. А това разстояние между зъбите… олеле!
Кабинетът й беше целият в метал и кожа с цвят на бургундско вино. Повечето жени обзавеждат кабинетите си като пудрилни. Този беше от класа — без копринени цветя, но и без модерните високотехнологични боклуци от черен лак и хром. Харесваше го. Харесваше нея.
— Сега — започна тя и разпери пръсти върху бележника си — кажете ми какви са изискванията ви за гувернантка, господин Тоци.
— Ами — трудно му беше да не зяпа в нея — аз имам дъщеря…
— На възраст?
— А… две.
— Аха — кимна тя и се усмихна, окуражавайки го да продължи. Ох, това разстояние! Толкова е секси.
— Ами разбирате ли, госпожице Ийстлейк, аз пътувам доста. Бизнес. И…
— Съпругата ви работи ли?
— Не… тя почина.
— О… ужасно съжалявам, г-н Тоци.