Дуетът вече се върна при инструментите си. Тоци се надяваше, че китаристът ще настрои китарата си, но, изглежда, онзи нямаше подобни намерения. Само нагласи ремъка на рамото и се изхили в микрофона, докато партньорът му включи ритъм синтезатора и подбираше такта.
Изведнъж акордеонът обрули залата като торнадо с интродукцията на „Странници в нощта“. Киантите задрънчаха. Мършавият китарист започна да пее. Тоци я погледна в очите, тя се взря в неговите. Очите й бяха като разтопен шоколад, устните — разделени и влажни. Пръстите им се преплетоха над масата. Тогава и двамата започнаха да се смеят неудържимо. Голям майтап беше. Харесваше му. Тя беше чудесна.
— Мога ли да те попитам нещо, Роксан?
— Попитай ме нещо. — Имаше лукав и лекомислен вид.
— Дали ще ти е интересно да дойдеш в апартамента, след като се нанеса — за някой съвет по подреждането.
Тя го погледна над ръба на чашата си:
— Да поработя върху „средата“? — Наистина имаше смеещи се очи.
— Не, сериозно. Просто искам да чуя женско мнение какво да направя с жилището. — Той също не можеше да удържи лицето си невъзмутимо.
— Не сме ли малко нагли?
И похотливи освен това.
Акордеонът се издуваше до пръсване. Бутилките звънтяха. Тя беше страхотна. Тоци се чувстваше великолепно.
14.
Тоци се чувстваше като глупак. Болеше го и се чувстваше като глупак. Ръцете му бяха ожулени, гърбът — натъртен, не можеше да се съсредоточи върху хватките, които Нийл Чейни показваше, а това го караше да се чувства още по-глупаво винаги щом застанеше за упражнение с някой от групата. Нямаше полза, че Нийл назоваваше всяка техника с японското й име — това само дообъркваше Тоци. Не помагаха и постоянните корекции от страна на останалите в групата. Знаеше, че го правят за добро, но нямаше настроение да слуша, че стои неправилно, че седял неправилно, ставал неправилно, падал неправилно, атакувал неправилно, та даже и удрял неправилно. В толкова юмручни схватки бе участвал през живота си, че трудно можеше да се изчислят, а сега някакво осемнадесетгодишно момиченце ще му разправя, че не удрял правилно! От гледна точка на логиката знаеше, че е права, че в айкидо нещата се правят по определен начин, че е новак и просто трябва да се учи. Обаче точно сега не му беше много до логика и всичко го вкисваше.
Щеше му се Господ да му беше дал поне част от търпението на Гибънз. Гибънз знаеше как да подхване едно разследване, да остави фактите да назреят, да се връща към дадено обстоятелство пак и пак, докато разбере какво се крие зад него. Тоци беше като дете. Очакваше незабавен резултат. Намираш някаква улика, тръгваш по нея, откриваш решаващото доказателство и щрак — разгадаваш случая, просто ей така. Логически погледнато, знаеше, че в действителността не се получава така, обаче логиката никога не е била от силните му аргументи. Предпочиташе да се появи изневиделица, да създаде объркване, да предизвика развитие на събитията. Поне така обичаше да мисли за себе си.
Нийл-сенсей, както всички го наричаха, щом стъпеха на тепиха, демонстрираше някаква техника с един от черните пояси — кокалест младеж с бледо лице. Черният пояс се опитваше да нанесе доста жестоки удари в коремната област на Нийл-сенсей. Нийл-сенсей отстъпваше встрани, хващаше леко китката на бабанката, покриваше с длан неговата, насочваше пръстите му надолу и го принуждаваше да се просне по гръб. Лесна работа.
Ха! Тоци вече имаше опит. В айкидо нещата никога не са толкова прости. Не само трябва да изпълняваш движенията точно, включително и с краката, но и да не забравяш четирите основни принципа на айкидо, докато го упражняваш. В случай че забравиш, надпис на стената ти напомняше: „Съсредоточи се в едната точка, отпусни се напълно, дръж центъра на тежестта си ниско, излъчвай «ки».“ Тоци беше научил тази вечер, че едната точка се намира някъде под пъпа и съзнанието за нея би трябвало да те прави силен и уравновесен и да помага на прилива на енергия. Да държиш ниско центъра на тежестта си му говореше смътно нещо за равновесието в смисъл, че е по-добре долната част на тялото ти да е по-тежка от горната. Пълното отпускане беше хубава идея, само че на Тоци му беше трудно да се отпусне, като знаеше, че някой се кани да го фрасне в корема. (Нийл-сенсей все му повтаряше, че напрежението му произлиза от обстоятелството, че не се съсредоточава в едната точка, което той мислеше, че прави — донякъде. Беше като омагьосан кръг.) А що се отнася до „ки“ — ами най-доброто обяснение досега получи от някакъв надраснал възрастта си ученик от последните курсове на Техническия колеж „Стивънз“, който му каза, че това е „нещо кат да излъчваш такъв дух, такова чувство, такава атмосфера, кат чи се едно почти си замаян“.