Точно така. Открехна ме, приятелче.
Как, по дяволите, с всичко това в главата можеш да изпълняваш правилно движенията при разучаване на скапаната хватка? И как можеш да научиш нещо, като през цялото време стоиш на колене в „сейдза“? Всеки от групата можеше да седи така безкрайно и даже да изглежда, че му е удобно. А той постоянно трябваше да измества теглото си, за да направи болката поносима, като се насилваше да не мисли за спазмите, които знаеше, че всеки момент ще обхванат бедрата и глезените му. По дяволите.
Беше се надявал, че този курс ще му помогне да освободи част от напрежението, не да прибави към него. Болката в краката и чувството за безнадеждна неспособност не бяха това, от което се нуждае точно сега, след като бе прекарал целия ден в двора на д’Урсо, окопавайки шибаните му безкрайни лехи с цветя, събирайки всяко току-що окапало листо изпод проклетите храсти. Роксан беше виновна. Беше действала прекалено бързо и му намери адреса на д’Урсо още рано тази сутрин. Надяваше се да прекара деня с нея, може би да отидат с колата някъде, обаче дългът го призова. Мамка му. Наистина искаше да я види. Вместо това Тоци тръгна направо към д’Урсо и пристигна точно навреме, за да види как камиончето на градинаря потегля от алеята през големия псевдофренски замък на д’Урсо. Името на градинаря беше написано на вратата на камионетката: „НИК ПАРИЗИ, ДЕКОРАТИВНО ГРАДИНАРСТВО“. Това му даде идеята. Така и така беше облечен доста небрежно с джинси, тениска и джинсово яке, та отскочи до разсадника на Фриймън в Милбърн, взе тризъбо гребло и една права лопата, после се върна в Шортхилз и паркира в пресечката зад дома на д’Урсо. Извади инструментите от багажника и се върна при къщата.
Влезе направо в задния двор, който бе заобиколен от висока два метра и половина черна ограда от железни прътове. Чувстваше се като в клетката на лъва в някой цирк. На поляната зад басейна с форма на бъбрек имаше дървена люлка и вградена в клоните на едно дърво къщичка. Люлката малко го поуспокои. Тарикатчетата вероятно не стрелят, когато децата им са наоколо. Предполагаше все пак, че да се прави на един от помощниците на градинаря е доста безопасно. Стига само да не се върне Ник.
Започна да работи по лехите — изтръгваше плевели, разкопаваше пръстта и я разрохкваше с греблото, после оформяше хубав прав ръб по цялата дължина с лопатата. Постоянно поглеждаше назад към къщата с надеждата да види нещо подозрително — като групички японски момичета, щуращи се вътре, — нещо, което да тръсне на Айвърс, та той да нареди електронно подслушване. Добрият стар Айвърс и проклетите му всекидневни рапорти. Тоци щеше да е щастлив, ако още в понеделник сутринта успее да му представи истински доклад, нещо, което да си струва, нещо, което би могъл да тикне в задника на Айвърс. Тоци се хилеше гадничко на себе си, когато стъклената врата към вътрешния двор рязко се плъзна и от нея излезе младеж с пурпурен пуловер и шалварести надиплени панталони на сиви карета.
— Хей, какво правиш там? — Той държеше главата си клюмнала на една страна, за да не влезе в очите му онова педалско кичурче коса, предположи Тоци. Определено бе застанал като тарикатче, макар че нямаше вид. Несъмнено един от тайфата на д’Урсо.
— Попитах какво правиш! — Той наблягаше на всяка сричка. Явно реши, че Тоци е имигрант.
— Оправям лехите — отвърна Тоци.
— Градинарят, как му беше името, си тръгна преди малко. Ти какво правиш тук?
— Ник ме остави тук да обработя лехите. Време им е. Погледнете това. — Тоци посочи към лехите. — Тези корени имат нужда да дишат. Почвата трябва да се разкопава, за да влиза въздух.
Беше прав — лехите не бяха пипнати цял сезон. Ник бе калпав градинар. Постепенно хлапето закима в съгласие.
— Дълго ли ще бъдеш тук?
— Колкото трябва — сви рамене Тоци. — Бая работа има тук. Погледнете бучиниша, вижте как е напълзял. Трябва да се окастри, а това е голяма работа. Няма да свърша всичко това днес, няма да успея — реши да си остави пътечка в случай, че се наложи да дойде пак.
— Да, градината наистина изглежда доста зле. — Хлапакът кимна и вдигна ръкавите на пурпурния си пуловер. — Ще свършиш добра работа, нали?
— О, да, разбира се. Само това знам да правя. — Тоци продължи да се усмихва, докато хлапакът се прибра вътре.