Сега трябваше да работи, дявол да го вземе. Винаги е мразел да окопава лехи. За него това беше по-лошо и от косенето на трева в августовската жега. След онова лято, в което работи за един градинар — между последната година в гимназията и първи курс на колежа, — се закле вече никога да не върши такава работа. Кой можеше да предположи, че след осемнадесет години пак ще окопава лехи? Има една приказка — никога не казвай „никога“.
Той работи там от десет и половина почти до три и през това време не успя да види абсолютно нищо. Никой не влезе и не излезе освен хлапака, който около обяд изчезна с мерцедеса на д’Урсо. Никакъв поток от нелегални имигранти, никакви хихикащи гейши, никаква следа от Джон д’Урсо или съпругата му. Само едно малко момиченце, което го позяпа известно време иззад плъзгащата се стъклена врата на терасата, и бегло зърване на японката, когато го дръпна от прозореца. От краткия поглед, който успя да й хвърли, тази жена му се стори малко по-възрастна от убитото момиче — навярно някъде втората половина на двадесетте. Освен това изглеждаше доста добре. Тоци все си мислеше, че гувернантките са посредствени на вид. Разбира се, очакваше да види някоя стара чанта да управлява и академия „Ийстлейк“, а Роксан се оказа нещо друго. Нещо съвсем друго. Докато работеше, непрекъснато се надяваше, че японката ще излезе с детето, за да я заговори, но това не стана. Мислеше си, че ако успее да влезе вътре, може би ще я хване натясно. Когато младежът излезе, той позвъни на вратата и помоли да ползува тоалетната. Прислужницата, която отвори, беше испано-американка и го отведе при клозета в сутерена. Остана да го чака до вратата, за да го придружи веднага обратно до изхода. Майка му стара. Мъчеше се да съчини някакъв друг план да се добере до детегледачката, но в крайна сметка всичко, което успя да направи, бе да работи и да наблюдава, и да чака нещо да се случи от само себе си. С напредването на деня стана ясно, че ще трябва да дойде пак в понеделник и да работи по този бучиниш. Мамка му! В три без петнадесет си вдигна инструментите и се запъти към колата.
Докато караше към стаята, която бе наел в Уихоукен, Тоци непрекъснато мислеше за японката в къщата на д’Урсо. Защо един човек от мафията ще разрешава на жена си да се хваща в бизнес с гувернантки? И защо японки? Дали само за да й намери някаква работа, та да му се махне от главата? Възможно е, но дори и да се приеме, че този бизнес е законен, защо ще й разрешава да развива тази дейност вкъщи? Тези типове никога не са обичали да привличат вниманието върху себе си, а домовете им са техните крепости — буквално. Не му ли е хрумвало, че домашен бизнес като този може да предизвика любопитството на Имигрантската регистрационна служба или на отдела по имиграция към ФБР? И защо само японски момичета? Няма логика. В петък Гибънз му бе казал за дихателния маркуч, който намерил в хондата. Ако д’Урсо вкарва нелегално японски работници в страната, то защо му са всичките тези усложнения? Долу на мексиканската граница можеш да намериш с камиони нелегални чужденци от Централна Америка. При това сами влизат в страната, а това трябва да е по-евтино, отколкото да ги превозваш един по един от Япония. И въпреки това Роксан мисли, че съпругата на д’Урсо й подбива цената. Каква възможност за печалба биха могли да имат от тези японски гувернантки? Д’Урсо никога не би се захванал с каквато и да е операция, която няма да му донесе едричък пай. Просто нямаше логика.
Продължаваше да мисли за гувернантката на д’Урсо, като се мъчеше да си спомни лицето й. В изражението й имаше нещо различно, по-уморено от живота, отколкото у онези азиатски детегледачки, които бе видял из Милбърн. Нищо от онази весела невинност като в „Чайната на августовската луна“. Видът й говореше, че знае много повече, отколкото би казала.
Тоци излезе от локалния път и изви по серпантината към Главен път 3-Изток, поклащайки глава на себе си. Пак започваше старата история. Беше я зърнал само за двадесет секунди. Правеше цялостно описание на характер, основаващо се на двадесетсекунден поглед от десет метра разстояние през дебелото стъкло на вратата? Доста несериозно. Отново съчиняваше истории, изкривявайки действителността, за да я изкара такава, каквато той я иска да бъде. Така си навлече неприятностите преди. За този род дивотии Гибънз постоянно го предупреждаваше. Е, сигурно Гибънз е прав.
Докато караше по магистралата, той се замисли за двете мъртви хлапета, за разрезите в телата им и ударите от карате по вратовете и изведнъж си спомни, че от четири следобед в Хобокен провеждаха урок по айкидо. Погледна часовника си и счете, че има време точно да се поизмие, да грабне някой анцуг и да отскочи дотам. Реши, че хвърлянето на хора по тепиха може да се окаже добър начин за отърсване на част от тази нервност, която, изглежда, постоянно го владееше. Да, да се освободи малко от разочарованието. Точно каквото му трябваше след пропилян ден като този.