Крис стоеше над него и клатеше глава.
— Какво има? — попита Тоци.
— Не беше както трябва. Може ли да опитаме пак? От същата страна.
— Не било както трябва… Добре, както кажеш.
Тоци стана и нанесе същия удар. Крис го просна долу с шумно тупване. Този път май беше малко по-силно.
— По-добре ли е? — изпъшка Тоци, подпирайки се на лакти.
— Да, усещам, че беше по-добре. — Крис изглеждаше доволен. — Твой ред е.
Тоци бавно се вдигна на крака с решението да направи най-доброто изпълнение на идиотското Коте Гаеши, което някой е виждал от новак. Наистина мислеше, че ще успее този път. Можеше да изпълни цялата техника, без да се съсредоточава в детайлите на всяко отделно малко движение. Зае позиция, изправен в ханми, очаквайки Крис да замахне за удара. Крис сви ръка в юмрук. Тоци бе готов. Крис започна да се движи напред. Вече го чуваше как се тръшва на тепиха. Хайде. Сега…
— Хай — извика Нийл-сенсей откъм предната част на залата.
Крис незабавно спря атаката си и се поклони на Тоци:
— Благодаря ти, Майк.
— А… да, благодаря. — Тоци се чувстваше като ограбен. Всички се втурнаха по местата си и насядали на два реда в сейдза, очакваха Нийл-сенсей да започне следващата техника. Тоци погледна към Крис и се намръщи. Беше подготвен. Чувстваше, че този път ще го направи както трябва. Направо го измамиха. Дявол да го вземе.
Тоци седна бавно на колене. Можеше да го направи, по дяволите. Следващия път. Прехвърли теглото си върху петите и моментално бедрата го заболяха. Нийл започна да показва. Следващия път. После усети, че по прасеца му запълзяват мравки. Мамка му! Измъкна краката си, седна на задник и бързо започна да масажира схванатото. Да… може би следващия път.
15.
— Няма ли подсладител? — попита д’Урсо. — Няма ли още подсладител, Мишел?
— Ще го донеса — каза тя и се върна в къщата.
Всички бяха на терасата и пиеха кафе. Тоци веднага разпозна д’Урсо по снимките, които бе виждал в картотеката на ФБР. Поддържана стоманеносива коса, фигура като издялана от гранит, гладките европейски дрехи — не може да го сбъркаш.
Младежът, който се опита да му се скара в събота, също пиеше кафе там горе. Тоци дочу д’Урсо и жена му да го наричат Боби. Днес бе облечен в доста модерен свободен тютюневокафяв костюм. Носеше ризата си със закопчана яка без вратовръзка. Истински господин „Последна Дума на Модата“ е този Боби, който и да е той.
Госпожа д’Урсо бе жена с нервен вид, дребничка, с тънки малки китки, които заплашваха всеки момент да се прекършат. Имаше буйна руса коса с цвят на мед и, изглежда, се гримираше като за бал още със ставането сутрин. Изглеждаше почти като онези неотразими кучки от едновремешните пиески, които непрекъснато дърпат конците на другите и карат всички останали герои да изглеждат жалки, само дето зад всичкия грим се криеха очи на изплашен заек. Изведнъж Тоци се замисли дали зайците, които се използват за изпробване на гримове, в крайна сметка заприличват на Мишел д’Урсо.
От мястото, където беше сега — коленичил в лехите, ограждащи задната страна на къщата, — Тоци не виждаше много през храстите, но ги чуваше доста добре, макар че щеше да е къде по-лесно, ако можеше само да посади едно микрофонче под терасата и се върне в колата да подслушва. Само че Тоци нямаше как да изпише оборудване, без Айвърс да разреши, а знаеше, че той изобщо не би повярвал на тази история. Щеше да обезумее, ако Тоци му разкаже за японските детегледачки. Колко хубаво е да си имаш шеф, с когото можеш да си приказваш.
Тоци се промъкна малко по-близо, така че да бъде съвсем под терасата. Под храстите имаше купчини окапали листа. Ако някой минеше, щеше да започне да ги изважда с ръце, давайки си вид, че е зает с почистване.
— Тази моята сестра май още те яде за това. — Тоци разпозна гласа на господин Последна Дума на Модата. — Дебелоглава е също като старата.
— Само е нервна, това е всичко. Не се притеснявай за нея. — Д’Урсо имаше изненадващо мек глас.
— Не ми е ясно, по дяволите, за какво има толкова да грачи. Нали и тя ще бъде далеч по-добре, когато успееш.
Д’Урсо не отговори и Тоци се питаше защо. Може да бе отвърнал с жест или пък не му се говореше за онова, с което неговата жена му създаваше неприятности.
Точно тогава чу високите токчета на Мишел д’Урсо да тракат по дъските на терасата. Тя придърпа един стол и настъпи момент на неловка тишина.
— Джон — каза най-после тя, — не искам да ставам досадна с това, наистина не желая, но просто не разбирам защо трябва да променяме нещата. Няма смисъл, щом работим толкова добре с тях. Струва ми се много рисковано.