Д’Урсо седеше сам на терасата. Мишел беше вътре да си измие лицето. Боби също беше влязъл — да се изсере или за нещо друго. Наблюдаваше слънчевите отблясъци по водата в басейна и внезапно се замисли кога, по дяволите, ще дойдат онези от поддръжката да го изпразнят. Вече е октомври, за бога. Защо не ги е извикала Мишел? Какво й става, нищо ли не забелязва? За малко да влезе вътре и да й се развика, но се въздържа. Достатъчно беше откачила вече. По-добре да я остави на мира. Той се пресягаше през масата към каната с кафето, за да си сипе още половин чаша, когато чу стъклената врата да се плъзга зад него.
— Тате!
— Хей! Ето го моето момиченце.
Тригодишната дъщеря на д’Урсо Аманда притича и скочи в скута му. Тя обви ръце около врата му, сви стегнато устните си и го целуна по носа шумно. Д’Урсо я прегърна плътно и потри гърба й. Днес пак беше облечена в анцуг. Защо Мишел не й облича рокличка от време на време?
После забеляза Рейко, застанала до вратата. Разкошната й коса бе спусната по гърба. Някои от тези японски кучки бяха невероятни. Рейко е една от най-красивите, които бе виждал. Готов беше да се обзаложи, че не е по-зле от онази японска мръсница, с която се позабавлява в нюйоркското заведение на Хамабучи. Нямаше нищо против да провери. Ще върви добре в Атлантик сити.
— Рейко — каза той, поглаждайки косата на дъщеря си, — искаш ли чаша кафе?
Тя сбърчи чело объркано. Не говорим английски? Това може да се окаже проблем. Обаче може да се научи.
— Кафе — повтори той и вдигна каничката, — искаш ли кафе?
— Не се бой, Рейко — каза Аманда, спусна се в скута на баща си и се пресегна за ликьорена бисквита. — Можеш да си пийнеш.
— Разбира се, че може — каза д’Урсо и наля една чаша. — Искаш ли мляко, захар, подсладител? — Той вдигна поглед към нея, посочи нещата и се ухили. — Ами мен?
Рейко отметна глава, за да прехвърли косата си през рамото, докато правеше колеблива крачка напред. Тя посочи към сребърната захарница и с пръстите си направи знак „съвсем мъничко“.
Точно тогава излезе Мишел. Беше пооправила грима си, но още изглеждаше доста вкисната.
— Мамо. — Аманда скочи от коленете на баща си и изтича при нея. Тя хвана ръката на Мишел и я поведе към един стол. — Заповядай, седни тук, мамо. Ти си болна, а аз ще съм лекарка. Седни и ще те излекувам. — Тя взе още една ликьорена бисквита и започна да я троши на масата. — Ще ти направя малко хапчета, искаш ли, мамо?
Щом видя какво прави детето, Рейко посегна да го спре, но Мишел й махна с ръка:
— Няма нищо, Рейко — каза тя и кимна одобрително. — На тази възраст за нея е полезно да играе с въображението си.
Д’Урсо се изхили:
— За какво го казваш това? Тя не разбира английски.
— А как иначе ще се научи, ако никой не й говори?
Д’Урсо сви рамене и приглади връзката си. Още беше докачлива.
— Седни, Рейко. — Мишел направи знак с ръка към неподвижната пейка на терасата. — Сядай.
Рейко остана на мястото си с чашата и чинийката в ръка, докато Аманда отиде при нея и я поведе за ръката към пейката.
— Можеш да ми помогнеш да направим хапчетата — каза момиченцето. Тя се върна при масата за нова бисквита и започна да я рони на пейката. Рейко събра трохите и ги сложи в чинийката си, после постави чинийката под ръцете на детето, за да не се разпиляват трохите по цялата тераса.
Д’Урсо отпи от кафето и наблюдаваше настроението на жена си, докато се опитваше да измисли как да подхване разговора.
— Чуй — започна той, — имаш ли добри момичета? Добри като Рейко, искам да кажа.
— Какво имаш предвид под добри?
— Добри с децата. Какво друго мислиш, че мога да имам предвид?
— Ами да, има няколко с добри качества. Така поне казват семействата, при които работят.
— Мислиш ли, че е възможно да си вземеш обратно една от тях? За заместване, разбираш ли?
— Защо? — Мишел вече гледаше подозрително.
— Искам да имаме добра гувернантка за Аманда. За Рейко имам други планове.
Мишел се вторачи в него, очите й се свиваха. Мамка му! Пак започваме.