Тя издуха дима през едната страна на устата си:
— Не, благодаря.
— От него може много да се научи.
Не му отговори. Той знаеше, че за нея Маширо е просто един от главорезите в бандата, човек със значително по-ниско положение от нейното, незаслужаващ вниманието й. Но дали добрата жена струва повече от един лоялен мъж? Мъж със способностите на Маширо? Въпросът беше излишен. Маширо не отвръщаше с реплики.
Пак беше нацупена, все още прегърнала коленете си, наблюдаваше как димът се издига от върха на цигарата в ръката й. Той взе цигарата от нея и я мушна в устата си. Хвана кичур от косата й и я прекара през пръстите си, оформяйки с крайчето малка примка. Примижал от реещия се пушек, той надяна примката на едното й зърно и започна да стяга, докато накрая тя го блъсна. Той се изсмя тихо. Изведнъж Рейко го обгърна с ръце и зарови главата си в гърдите му, като закри татуировките с абаносовата си коса. Той се усмихна. Ето това обичаше да вижда.
— Обичам те, Нагаи. Всичко, което искам, е да бъдем щастливи заедно. Ето това искам.
Той усети сълзите по кожата си и я прегърна, плъзгайки пръсти през цялата й коса. Усмивката му повехна. Обичам те. Точно като в американските филми, сети се той. Бърт Ланкастър и блондинката на плажа… продължаваха… пълнеха банските си костюми с пясък… точно преди Пърл Харбър.
Той галеше косата й и гледаше запалката си на пода, заслушан в автомобилния поток зад спуснатите пердета. Сигурно вече става късно. Маширо чакаше. Жената на д’Урсо скоро ще я очаква да се прибере вкъщи от „разходката“. Време беше да тръгват.
17.
— Къде е руската салата? — Тоци беше бесен.
Гибънз мажеше дебел слой горчица по двете половини на неговия сандвич пастрами върху сладък черен хляб, докато Тоци се мръщеше над своя. Сега пък какво, по дяволите, го притесняваше?
— Какво има?
Тоци не отговори. Гледаше ядовито сервитьорката и се мъчеше да привлече вниманието й, обаче закусвалнята на Руди, както всяко горе-долу прилично място за хранене в Южен Манхатън, беше винаги препълнена по обяд и тя бе заета с вземане на поръчки в друго сепаре.
— Идвам тук сигурно поне два пъти всяка седмица — изръмжа Тоци, — и в девет от десет случая поръчвам едно и също нещо — пуйка на ръжен хляб със зелева и руска салата върху хляба. Винаги забравят да сложат зелето върху сандвича, но днес е нещо ново. Днес са забравили руската салата. — Сервитьорката се беше засилила към гишето за сандвичите. Тоци започна да маха. — Салма! Ела тук!
— Нормалните хора си ядат зелето отделно — каза Гибънз, като имаше предвид половинката от сандвича в ръката си. — Защо трябва да го ядеш върху хляба? Специален ли си?
— Защото така ми харесва и така, по дяволите, съм го поръчал. Селма!
Гибънз захапа своя пастрами и му се щеше Тоци просто да млъкне и да яде проклетия си сандвич такъв, какъвто е. На кого, по дяволите, му се слушаше Селма сега. Тя беше причината да не идва много често тук. Това лице на болнава крава с драматичните въздишки и блъскането по гърдите, докато плаче на рамото ти, разправяйки вечната си история. Исусе!
Гибънз продължи да се храни, докато Тоци ръкомахаше непрекъснато, и най-после Селма дойде, поклащайки се като гъска, разлюляла цици, с моливи, стърчащи от двете страни на червената лакирана прическа, която не се помръдваше.
— Какво мога да направя за теб, сладур?
Тоци обясни големия си проблем най-подробно. Приличаше на стара дама, оплакваща се в службата за социален патронаж. Гибънз не спираше да яде и се опитваше да не обръща внимание с надеждата, че ще може да избегне това, което беше сигурен, че ще последва — тъжната история за Лидия и Морис.
Когато Тоци свърши оплакването, Селма бавно поклати глава и зацъка, изписвайки върху лицето си изражението на болна крава. Тя въздъхна и се промъкна до Тоци в сепарето, като го отмести с бедрото си. Мамка му! Пак започваме.
— Знаеш, че Руди никога не е правил подобни грешки — каза тя с нова дълга и драматична въздишка. — Трябва да му простиш. Откак Лидия го напусна, вече не е същият.
Гибънз отмести погледа си към ниския човек с редкия перчем, който правеше сандвичи зад гишето. Не изглеждаше чак толкова грозен.
Тя въздъхна отново, направи пауза и после започна с историята:
— Тази Лидия — красива жена, не може да се отрече — ама проблемът е, че си отиде. Никога не й се е работило тука, в закусвалнята. Мислеше, че не й подхожда. Не искаше даже клиентите да настанява. „Нема страшно — викам му на Руди по онова време, — ще се справиме.“ Искам да кажа — за какво ни беше тая развратница? Не можеше едно кафе да сипе, без да го разлее, като че животът зависеше от това. И неколко пъти, когато работи тука, само флиртуваше, с който й обърне внимание, ама вервай ми, всеки обръщаше внимание на Лидия. Даже и моят Морис, мръсникът му.