Селма погледна към тавана и потри кокалчетата на пръстите в гърдите си няколко пъти:
— Шест дена в седмицата брат ми и аз пътуваме с експреса за Лонг Айлънд на разсъмване, та да отвориме това заведение. Четри и двайсе сутринта, всека сутрин Руди ме взима. От двайсе и две години все това правиме. Та как сме могли да знаеме, че там, в Хемпстед, снаха ми Лидия пази чаршафите топли за тоя кучи син, моя съпруг? После научихме, че са го правили с години, практически още от деня, в който тая кучка — извинете ме за израза — е застанала пред олтара с нещастния ми брат. Представяте ли си? А аз и Руди не знаеме нищо. Ние сме заети тука. И тогава, един ден двамата нахълтват тука точно преди навалицата за обед и ни казват, че се обичат и че заминават заедно. Руди беше като треснат, цел ден не можа да работи. А аз исках да я убия. Наложи се една от миячките на чинии да ме спре, требваше физически да ме спре. Бех грабнала ножа за хлеб ей с тая ръка. Щех да я накълцам като зеле, тая смрадлива кучка.
Селма спря, за да поклати глава, и въздъхна отново:
— Толкова беше, дванайсе без десет. Гледам ги, двамката се качват в нашия крайслер — на който между другото оставаха още само седем вноски и почти всичко беше изплатено от моя милост, — та ги гледам да потеглят дявол знае закъде. Повече не ги видех и двамата. И колата също. А беше хубава кола. Надевам се, че му е отровила живота — тя въздъхна отново и се загледа в пространството.
— Това е ужасно — каза Тоци. Като че ли му беше неудобно. Сигурно се чувстваше виновен, че е обезпокоил жена с такива проблеми заради нещо толкова досадно като руската салата. Баламурник.
Гибънз отхапа от пастрамите и я загледа, докато дъвчеше:
— Преди колко време се случи това, Селма?
Тя фокусира очите си върху тези на Гибънз и ги присви от желание за мъст:
— Никога нема да забравя. Беше един хубав слънчев петък през април. Хиляда деветстотин седемдесе и втора.
— Животът е суров, Селма — каза Гибънз.
През седемдесет и втора той още имаше коса на челото. А също и Руди вероятно. Той погледна насреща към Тоци, който се мъчеше да изглежда, че съчувства, докато в действителност желаеше само да си отиде и да ги остави да се хранят. Сега доволен ли си, задник такъв?
— Руди не може да го забрави, а? — загрижеността на Тоци звучеше неубедително.
Селма рязко завъртя глава и за малко да извади окото на Тоци с единия от моливите.
— Забравя ли се такова нещо? Възможно ли е? Брат ми заслужаваше по-свестна от нея. Беше хубав мъж, можеше да се оправи по-добре.
— Я кажи, Селма — на Гибънз вече му беше писнало от битовата пиеска, — ще имаш ли нещо против да напълниш още кафе, когато ти се удаде случай?
Изведнъж тя като че възвърна сетивата си.
— О, разбира се, сладурче, извинявай. Само дето малко се отнасям, когато говоря за…
— Да, знам. — Той я прекъсна, преди да е започнала отново.
Тя трудно се измъкна от тапицираното с кафява изкуствена кожа сепаре и се изправи, побутвайки прическата си отзад.
— Веднага ще се върна с нова каничка.
— А ще донесеш ли на този приятел малко руска салата за сандвича? — извика Гибънз след нея и добави тихо: — Преди да е припаднал от глад.
— Много си отзивчив, Гиб. Дамата излива душата си, а ти се тревожиш единствено за кафето си.
— Слушал съм я тази история и преди. Между другото, ти я извика тук, защото не ти е донесла проклетата руска салата.
Селма се върна с огнеупорна каничка кафе и картонена чашка с руска салата за Тоци.
— Заповядайте, момчета. Всичко точно ли е сега?
Гибънз вдигна поглед към нея:
— Да, точно е.
— Благодаря, Селма — каза любезно Тоци, опитвайки се да компенсира грубото отношение на партньора си.
— Пак заповядайте. — Тя се обърна и се заклатушка към следващото сепаре да разнесе останалите поръчки.
— А сега — каза Гибънз, докато сваляше фолиото от малката пластмасова чашка със сметана и я изсипваше в кафето си, — раздухай пак тези врели-некипели, които се опитваше да ми пробуташ, преди да започнеш скандалчето с руската салата.