— Ще го направиш ли? — настояваше Тоци. — Ще провериш ли пилчарника?
Гибънз само го гледаше. Ако не отиде, Тоци няма да престане да му досажда с тази робска фъшкия. Даже може да отиде лично там с риск онзи шурей да го познае и да му пръснат главата. Толкова му е акълът. По-лесно ще е, ако просто отиде, за да му докаже, че не е прав, и да приключат с тази глупост. След това може да започнат по-реалистично разследване.
— Ще го направиш ли или не? — настоя Тоци, докато бършеше лицето си. — Отговори ми сега.
Гибънз се пресегна и открадна киселата краставичка от чинията на Тоци. Беше от онези, които харесваше — хрупкава, не много кисела. Отхапа половината и задъвка бавно.
— Ще си помисля.
Тоци погледна намръщено. Гибънз знаеше, че и той харесва този вид краставички.
— Не съм казал, че може да я вземеш.
Гибънз отхапа още веднъж:
— Извинявай.
Адски странна работа. На Гибънз хич не му се искаше да си признае, че Тоци може да се окаже прав, но тук имаше нещо много сбъркано. Той беше застанал по средата на преработвателния цех във фабриката „Птици направо от фермата“ и наблюдаваше как пилешки трупове, окачени на конвейерна линия, сновяха от пункт на пункт. Един след друг те се потапяха в големи бункери с кървава вода, после едни от тях се отклоняваха към неръждаеми маси, където ги нарязваха на части, други отиваха цели в една машина, която ги обвиваше в найлон и ги изплакваше върху транспортна лента. Тракането и бученето от машините бяха единственият шум наоколо, защото хората, които работеха там, не казваха „гък“ нито на него, нито помежду си. Те работеха бързо и ритмично, също като машините, с наведени, очи, без какъвто и да е израз на лицата. И, да го вземе дяволът, в цялото помещение нямаше кръгло око. До един бяха от Изтока.
Дали бяха японци или не — нямаше представа. А дали бяха роби — дяволски сигурно е, че не им личеше. Наистина работеха като роби, обаче вратите не бяха заключени. Той влезе съвсем свободно. И ако тези момчета бяха роби, то къде са надзирателите? Кой командва тук? На паркинга отпред нямаше коли и освен няколкото камиона до товарната рампа отзад беше паркиран само един окаян додж от типа на тези, каквито използват търговските пътници, но определено не беше харесваният от мафиотите тип.
Гибънз се приближи до един от бункерите, където шест от тези младежи — по трима от всяка страна — миеха пилета. Единият от тях имаше отблъскващ черно-син белег на лицето. Бучици пилешка лой плуваха върху мазнорозовата вода, която вонеше по-гадно, отколкото изглеждаше. Едва ли ще хапнеш някога пилешко, след като си усетил тази миризма.
— Хей, приятелчета, къде мога да намеря шефа?
Продължаваха да жулят проклетите пилета с наведени очи.
— Шефът — повтори той, опитвайки се да надвика шума. — Къде е шефът?
Все едно го нямаше там.
— Някой да говори английски? Разбирате ли ме? Английски?
Вторачваше се в лицата, едно по едно, опитвайки се да установи някакъв визуален контакт. Нищо.
Това изобщо не му харесваше. Може да са били предупредени да не разговарят с непознати, обаче тези нещастници даже не го поглеждаха. По никакъв начин не показваха, че са забелязали присъствието му. Освен недоразвитите и роботите само хора, страхуващи се от нещо сериозно, се държат така. Това опъна нервите на Гибънз.
— Добре, това е последната ви възможност, момчета. — Той извади легитимацията си и я размаха пред тях, надявайки се, че нещо с по-официален вид би могло да ги постресне малко. — Специален агент Гибънз от Федералното бюро за разследване. Нещо като полицай, ама по-добре. Чат ли сте? Така че, ако някой от вас знае английски, говорете сега или почивайте вечно в мир.
Онзи с ожуленото лице вдигна очи и бързо ги отклони, когато Гибънз улови погледа му.
— Имаш ли да ми кажеш нещо?
Никакъв отговор.
Гибънз прибра легитимацията обратно в джоба си.
— Много благодаря — измърмори той, докато се обръщаше, и се запъти към стълбата от железни скари, която водеше към втория етаж, предполагаше, че канцелариите трябва да са там.