Обаче когато Маширо се обърна и отиде да вдигне пистолета на полицая, пулсът на Такаюки заби още по-бързо. Той наблюдаваше как Маширо слага пистолета в джоба си, докато вървеше обратно, после самураят се наведе над неподвижното тяло на полицая и постави пръст на врата му. Той повдигна клепачите на човека, после бавно завъртя главата му и опипа тила. Накрая Маширо кимна и измърмори нещо, което завърши с кратък смях. Самураят хвана ръката на мъжа и го вдигна нагоре, промуши се под отпуснатото му тяло и го понесе на рамо към товарната рампа.
След като Маширо премина през найлоновите ленти, висящи на портала към рампата, Такаюки се заслуша в тишината, загледан в пилето на пода и полепналите по кожата му трици. Беше тихо само за момент, тъй като другарите му се върнаха веднага към работата си, все едно че нищо не бе станало. Той разгледа групичките раздвижени тела — постоянно движение под ярката луминесцентна светлина — и се питаше дали все още са хора. После и той започна да работи.
18.
Асансьорът спря с поклащане. Стомахът на Тоци и бездруго не беше спокоен.
— Хайде, хайде! — каза той, нетърпелив да изчака отварянето на вратата.
Роксан стоеше до него и изглеждаше притеснена.
— Май трябваше да те изчакам долу във фоайето.
— Не, остани с мен.
Той гледаше нагоре към светещата цифра 9 над вратата на асансьора — етажа, на който беше Гибънз. Девет беше щастливото число на Тоци. Надяваше се, че ще бъде щастливо и за Гиб. Тогава вратите се разделиха. Първото нещо, което видя, бе Брент Айвърс, застанал до стаята на медицинските сестри, той разговаряше с набит доктор в бяла престилка. Докторът имаше голяма гъста брада и носеше очила с телени рамки. Приличаше на някой от рокгрупата „Грейтфул Дед“. Тоци се надяваше, че това не е лекарят на Гибънз. Гибънз не би го понесъл.
— Майк. — Айвърс протегна ръката си и привлече Тоци в разговора им. Той стискаше рамото на Тоци силно, като на боен другар, все едно че наистина го харесваше. Задник.
— Как е той? — попита Тоци.
— Още не знам — отговори Айвърс, преди докторът да успее да пророни дума. — Всеки момент очакваме резултатите от изследванията.
— В съзнание ли е?
— Ами… — започна докторът, но Айвърс го прекъсна:
— Като че ли беше започнал да се пробужда преди около два часа, но после пак изпадна в кома.
— Не е кома, терминологично погледнато — поправи го докторът. Проявяваше забележително търпение към налитащия в неговата област Айвърс.
— Както и да е, сега е в безсъзнание — каза Айвърс. — Правят каквото могат за него — той стисна устни, хвана рамото на доктора и му се усмихна окуражаващо.
Този Айвърс е роден за ръководител. Тоци се питаше къде ли, по дяволите, типове като Айвърс се учат на тези номера.
— Братовчедка ти е тук, Майк. — Айвърс посочи с кимване нататък по коридора. — Иди да я видиш, сама е. Щом разберем нещо, ще ти кажа.
О, господи, Лорейн. Сигурно е много зле. Тоци кимна и се запъти по коридора, после си спомни, че и Роксан беше там. Грабна ръката й и я помъкна със себе си.
— Може да се получи неловко, Майк. Сигурен ли си, че не е по-добре да те чакам долу?
— Не, остани. Моля те.
Щом влязоха в чакалнята за посетители, той веднага забеляза Лорейн. Беше седнала сама, с подгънати под нея крака, върху тапициран с ябълковозелена изкуствена кожа диван, а на масичката пред нея имаше цяла колекция от чаши за кафе. Беше облечена в една от нейните „даскалски униформи“ — светлокафяв костюм с дантелена блуза и тясна вратовръзка. Гибънз постоянно се мръщеше на „даскалските“ й дрехи. Сигурно е дошла направо от час. Беше зареяла поглед в пространството.
— Лорейн. Как се чувстваш?
Лорейн премигна и погледна нагоре. Първо видя Роксан и смръщи лице. После забеляза него.
— О, Майкъл, това си ти.
Тя хвана ръката му и го придърпа до себе си на дивана. Роксан стоеше права и гледаше, сякаш предпочиташе да е някъде другаде.
— Лорейн, това е една моя приятелка. Роксан Ийстлейк.
Лорейн се усмихна насила и кимна.
Роксан седна във фотьойл с оранжева изкуствена кожа от другата страна на бялата масичка:
— Съжалявам за това, което научих, че…
— Моля — вдигна ръката си Лорейн, — стига съболезнования. Вече се наслушах достатъчно. Още не е умрял.