Роксан нацупи устни и погледна към Тоци.
Той сви рамене. Жената беше в депресия. Не можеш да искаш от нея да бъде учтива при тези обстоятелства.
Лорейн изпусна дълга въздишка.
— Съжалявам, ако съм била рязка — каза тя на Роксан. — Извинете…
— Няма нищо — измърмори Роксан.
Тоци започна да пука пръстите си, преди да е осъзнал какво прави. Може би Роксан трябваше да почака долу.
— Как е той? Какво казват? — запита братовчедка си той.
Лорейн отдръпна косата си от лицето и сви рамене:
— Има една руса сестра, която излиза всеки час и ми казва да не се тревожа, щял да се оправи. Обаче хирургът ме кара да се чувствам, като че трябва да отида да проверя цените на надгробните плочи. Докторът с брадата каза нещо за мозъчно сътресение и страхотно натъртване на гърдите. Всеки път, когато го попитам за нещо ново, ми казва, че трябва да изчакаме излизането на всичките резултати от изследванията, преди да могат да определят нещо със сигурност. Съвсем съм объркана.
— Какво се е случило? Не знаеха никакви подробности, когато се обадих в службата.
— Знам само това, което ми каза шефът ви господин Айвърс. Хората от приемната за спешни случаи твърдят, че днес следобед един набит азиатец внесъл Гибънз, поставил го на една свободна количка, извадил от джоба си ескалибура, върнал го в кобура на Гибънз и после веднага излязъл. Явно този азиатец е докарал колата на Гибънз тук, защото са я намерили изоставена с ключовете на стартера в паркинга за линейки. Хора от ФБР изследват колата и пистолета за отпечатъци и всичко останало, което търсят. Има един от съдебната медицина, забравих му името, който разговаря с докторите. Това е всичко, което знам. — Лорейн затвори очи и сълзи се процедиха от тях. — Той ми обеща, че ще се пази, Майкъл. Каза, че няма да допусне да се случи това. Дяволите да го вземат!
Тоци кимна. Въпросът никога не опира до това да не допуснеш случката. Тя просто се случва. Когато се случи, трябва да се оправяш колкото можеш по-добре. Той погледна към Роксан, която седеше с ръце на скута като дете в канцеларията на училищния директор.
— Защо го мразите толкова, момчета? — изненадващо попита Лорейн.
— Кого?
— Айвърс.
— Той е задник.
— Държи се доста любезно с мен.
— Наистина ли? Е, може би Айвърс не е чак толкова лош. — Тоци не искаше да спори за това с Лорейн, не сега.
— Разбира се. В него има нещо — не мога да го определя. Предполагам, че ако поработите с него нормално, може и да ви влезе под кожите.
Да, като херпес.
— Майк? — Айвърс беше застанал на пет-шест метра от вратата и му махаше. Тоци забеляза доктора от „Грейтфул Дед“ да крачи по коридора в другата посока. — Може ли да те видя за минутка?
— Разбира се. — Тоци стана и погледна към Роксан. Лорейн още висеше на ръката му. — Ще се върна веднага. Сигурно ме търси заради някоя феберейска фъшкия. Веднага се връщам.
Той се освободи от ръката на Лорейн и вдигна вежди към Роксан, обръщайки се да види какво иска Айвърс.
Лорейн проследи с поглед братовчед си, запътил се към своя шеф. Айвърс го издърпа в коридорчето, където застанаха близо един до друг, със свъсени вежди, единият говореше, другият кимаше — и двамата много сериозни. Тя поклати глава и започна да се смее горчиво:
— Винаги правят така, тези двамата.
— Моля? — изрече Роксан.
— Майкъл и Гибънз. Свикнали са да говорят с пренебрежение за това, което е завладяло напълно мозъците им. Само някаква „феберейска фъшкия“. Ха! Божичко, те живеят и дишат за Бюрото. Не знам какво ще правят без него. — Лорейн се наведе и вдигна хартиената си чаша с кафе. Погледна изстиналото кафе, подвоуми се и после го остави обратно.
— Искаш ли ново кафе? — каза Роксан. — Ще се опитам да намеря.
Приятелката на Майкъл се чувстваше неудобно. Търсеше повод да се измъкне. Лорейн си спомни, че се чувстваше така, когато баща й беше в болницата и умираше от рак. Сякаш с месеци бе на границата на смъртта. Тя се ужасяваше от отиването в болницата и винаги гореше от желание да свърши каквато и да е услуга за когото и да е, само и само да излезе от онази проклета розова чакалня.
— Не, няма нужда. Вече изпих прекалено много кафе.
— Няма да ме затрудни, наистина.
Лорейн се заслуша в акцента и за първи път я огледа по-добре. Британка? Не е за Майкъл. Лорейн се намръщи на себе си. Господи, мисля също като майка ми.