— Сигурно е ужасно да се чака така, без да знаете нищо. — Роксан се опитваше да прозвучи ободрително. Не знаеше какво друго да каже.
— Доста ужасно е… не е никак приятно.
— Да… представям си.
Дали би могла? Беше много хубава. Майкъл страшно си пада по хубавите лица. Гибънз й беше казвал това.
Роксан пусна още една ободрителна усмивка. Тя се опитваше, наистина се опитваше, но какво можеш, по дяволите, да кажеш на една жена, която е седяла цял ден на диван от изкуствена кожа в очакване да чуе дали човекът, когото обича, ще живее, или ще умре, или ще остане сакат? Какво да кажеш?
Лорейн погледна към тавана и се опита да спре новите сълзи. Господи, това е толкова егоистично. Стига вече.
— Роксан — започна тя, като избърса очите си, — вие… вие с Майкъл… срещате ли се редовно?
— Ами да… донякъде. Но ми се струва, че сега не ви се разговаря за…
— Надявам се, че още не сте влюбена в него — измърмори тя.
— Моля?
Лорейн се изчерви. Нямаше намерение да казва това гласно.
— Извинете. Трябва да е прозвучало доста недружелюбно. Нямах предвид това.
— Поставяте ме във вашето положение, нали? — услужливата усмивка на Роксан излиня, акцентът също. Беше хубава, когато се усмихваше, красива, когато не го правеше. Доста необикновена красота.
Лорейн въздъхна:
— Цял ден разсъждавам за това какво означава да си съпруга на полицай, но да си омъжена за специален агент сигурно е по-лошо. Не се приключва със свършването на смяната. Постоянно са на работа и, изглежда, в осемдесет процента от времето — в смъртна опасност. Така го виждам аз. Не е лесно да обичаш такъв човек.
— Гибънз по-конкретно… темпераментен ли е в работата си.
— Темпераментен? Не. Непрекъснато мърмори за нея. Всеотдаен е, да. Упорит. Вманиачен, също. Но темпераментен? Не, мисля, че по-скоро Майкъл е такъв. За него съм се тревожила повече, отколкото за Гибънз.
— Защо? — Роксан изглеждаше изненадана. Сигурно не го познава много добре.
— Той е безразсъден, лудетина. А и твърдоглав. Божичко, някои от нещата, които е правил, не можеш и наполовина дори да си ги представиш. — Тя спря рязко и се овладя. Не биваше да й казва всичко това. Сигурно звучи ужасно.
— Може и да те разбирам погрешно, Лорейн, но това някак си звучи като предупреждение.
Лорейн наведе очи към масичката:
— Всичко това е много преждевременно, Роксан. Вие току-що сте се запознали. Не бива да те плаша така.
— Не ме плашиш. Мисля, че просто си загрижена. И разтревожена.
Лорейн погледна Роксан в очите и видя нея на своето място. Сега може и да не мисли така, но и на нея е възможно да се случи. Да не дава господ. Лорейн отмести косата си от лицето. Знаеше, че изглежда като развалина, но от гледна точка на Роксан сигурно повече прилича на призрака на Джейкъб Марли, повлякъл оковите след себе си. Това е добре. Роксан има нужда от здравословна доза страх и реализъм. Нищо против Майкъл и напъпилите му шансове, обаче тя трябва да бъде подготвена. Никоя жена не заслужава да преживее всичко това.
После Лорейн забеляза доктора с брадата, застанал в залата с Майкъл и Айвърс. Той говореше, а те слушаха. Не можеше да определи изражението му през брадата и очилата. Стомахът й се сви. Не можеше да помръдне. Умрял е. Това им казва. Майкъл ще дойде и ще й каже, че Гибънз е мъртъв.
Майкъл кимаше срещу доктора. Тя кръстоса ръце и притисна корема си. Майкъл се отдалечи от двамата мъже и влезе в стаята. Искаше й се да се свие на две, но се беше вкаменила.
— Лорейн — каза той тихо.
Както винаги нежният успокоителен глас, който съобщава лошите новини. Той посегна към ръката й, но тя не можеше да мръдне. Седна до нея и докосна коляното й. Не, не го казвай!
— Лорейн, докторът току-що каза. Събудил се е. Ще се оправи. Прескочил е трапа.
Тя затвори очи и почувства как всичко се изцежда от нея, докато остана напълно изтощена и празна — като спукан балон на земята. Той ще се оправи. Мили боже!
— Ще се оправи — повтори шепнешком.
19.
Улиците вече бяха опустели, когато Тоци се спускаше по „Харисън авеню“. Видя жълтата светлина и се засили да премине, после веднага отпусна газта и намали на четиридесет. Не искаше да отваря работа на някое ченге от нощната смяна, но борбата да не натиска педала не беше малка. Навън пред предното стъкло всичко изглеждаше спокойно, но вътре главата му беше готова да се пръсне. Роксан каза, че е било изписано на лицето му, когато е излязъл от свиждането с Гибънз, след като бе дошъл в съзнание. Тя го поглеждаше странно всеки път, когато прелиташе през някое кръстовище по пътя към нейния апартамент. Покани го да влезе за малко и го молеше още да не тръгва. Знаеше, че е бесен, и се страхуваше, че ще направи някоя лудост. Обаче не беше видяла подутото лице на Гибънз, преливащо от пластмасовата вратна шина, или черно-синия белег с отпечатъци от кокалчета на пръсти върху гърдите му. Не беше го чула как фъфли и говори несвързано, толкова беше напомпан с обезболяващи лекарства, че в мислите му почти нямаше последователност. Тоци разбираше, че е побеснял, че от него може да се очаква да извърши нещо, за което после ще съжалява, но тя не можеше да разбере. Опитали са се да убият Гибънз. Гибънз!