Това, което Гибънз успя да му каже, той вече или го знаеше, или го предполагаше. Бил е нападнат в птицекланицата от набит азиатец, облечен в крещящо черно-бяло спортно яке върху черна плетена блуза. Гибънз говореше също и за много азиатски момчета, които се навъртали наоколо и гледали. Тоци смяташе, че сигурно са роби — освен ако не са били от якудза. Помоли го да му ги опише, но Гибънз беше прекалено зле, за да отговори.
И в двата случая знаеше, че трябва да огледа мястото лично. Ясно му бе, че да отиде там сам, не беше най-умното нещо на този свят, обаче в два след полунощ охраната на д’Урсо нямаше да бъде в пълен състав. Освен това част от съзнанието му желаеше някой да се заяде с него, да му даде повод да се развихри. Нервите му дрънчаха като струни и го сърбеше да се разплати с някого за случилото се с Гибънз, защото това не е било обикновено нападение. Било е жестоко и брутално… а това беше Гибънз.
Тоци беше толкова вбесен, че трепереше дълбоко отвътре. Знаеше, че е погрешно, но искаше да отмъсти и желаеше това много силно. Точно тази увереност в собствената му справедливост го беше вкарала в беля, но това сега май нямаше значение. Опита се да овладее яростта, опита се дори да приложи неща, които беше научил в часовете по айкидо, за да постави себе си под контрол — да се съсредоточи в едната точка, да се отпусне напълно, да не предприема нищо в гнева си. Обаче колкото и смисъл да имаше това в залата, не можеше да го приложи върху себе си. Не сега. Японската мъдрост не го привличаше — не когато японски главорез беше извадил душата на партньора му.
Гумите изсвириха, когато зави от „Харисън авеню“ по „Куинстаун стрийт“ и продължи по нея, докато пътят премина от асфалт в чакълена настилка, а уличните лампи оредяваха между складовете преди фабриката и мръсните тухлени цехове. „Птици направо от фермата“ се намираше в края на една задънена пресечка вляво — порутена тухлена сграда, датираща от двадесетте години, заобиколена от висока телена ограда. Вътре, доколкото се виждаше, нямаше запалена светлина. Тоци заобиколи и направи обратен завой в дъното на уличката, което беше глупост — разбра го, докато го правеше. Ако вътре имаше някой, кръжащите фарове сигурно вече са го предупредили. Не беше от онзи тип улички, в които се случва някоя кола да се заблуди посред делнична нощ. Когато правеше завоя и фаровете осветиха паркинга зад сградата, той забеляза нещо странно. Спря и върна няколко крачки назад, за да огледа по-добре.
В ъгъла на паркинга имаше оставени три автофургона с много окаян вид. Единият беше със смачкан покрив, а вторият бе полегнал на една страна благодарение на спуканите си гуми. Ако се съди по бурените, които бяха избуяли наоколо — доста време не са се движили. Но особеното беше, че от фабриката към всеки от тях идваха захранващи жици и върху всичките имаше по един хладилен агрегат, което му се видя странно. Хладилните агрегати обикновено се поставят в предната част на фургона, точно над кабината на влекача. Би могло да държат замразени пилета в тях, но нещо караше Тоци да не мисли така. Бяха прекалено импровизирани за тази цел.
Тоци спря до бордюра, изключи светлините и угаси мотора. Лунната светлина проблясваше по спиралите бодлива тел в горната част на оградата от мрежа. Доста зловещо съоръжение, за да има само пилета вътре.
Тоци слезе и извади клещи за рязане на тел от багажника. Отиде до един участък от оградата, където сянката беше най-плътна, и преряза толкова сплетки, колкото считаше, че ще е нужно, за да се промъкне. Може би няма да забележат веднага малката дупка, мислеше си той, докато хвърляше клещите в багажника. Разтвори увисналата тел и си проби път. Когато се одраска на острите връхчета, му се прииска да бе отрязал още няколко реда. Вече беше късно.
Той тръгна по периферията на оградата, като стоеше възможно по-далече от обсега на прожекторите, окачени по ъглите на фабриката. Когато се приближи до фургоните, той започна да чува бръмченето на хладилните агрегати, които отблизо приличаха повече на агрегати за онзи тип централни климатични системи, които се срещаха обикновено забити зад храстите в предградията. Първото нещо, за което се сети, беше нелегално заведение за хазарт, обаче на паркинга нямаше коли. Когато стигна до най-близкия фургон, забеляза нов лъскав катинар, окачен на ръждивата кука на вратата. Опря ухото си до студения сив метал, но всичко, което успя да чуе, бяха вибрациите от бучащия климатизатор на покрива. Бръкна в джоба си за комплекта шперцове и се залови с катинара. Отключи се много лесно. Отварянето на врата щеше да бъде трудната част. Тоци измъкна 44-калибровия „Спешъл Булдог“ от колана си, понеже нямаше представа какво може да се очаква.