Ръждивата кука издаде звук като нокти по черна дъска, когато той вдигна дръжката и отвори рязко едната врата. Прожекторите хвърлиха свръхестествени сенки в тъмното помещение — сенки в очи, които блестяха насреща му. Много очи. Исусе, Мария и Йосифе! Опасяваше се, че ще намери точно това. Качи се бавно вътре със сочещ нагоре, но готов за стрелба пистолет. Въпреки шумните климатизатори въздухът вътре беше горещ и влажен, миризмата — убийствена. Смърдеше на умрели лебеди.
Светлината от паркинга влизаше косо във фургона. Покрай двете стени имаше подредени железни войнишки легла на три етажа. Когато очите му привикнаха към оскъдната светлина вътре, той успя да различи няколко бледожълтеникави лица, взиращи се в него. Направи крачка напред и внезапно чу възбуден глас, който идваше от тъмнината в дъното. Едвам го чуваше от шумния вентилатор на тавана.
— Някой тук говори ли английски?
Оплакващият се продължи да бръщолеви на нещо, което Тоци предположи, че е японски, докато излизаше от тъмнината. Тоци се изненада, когато видя колко е млад, направо тийнейджър. Учуди се и когато разбра, че хлапето не говори на него. Той приказваше нещо към някой от другарите си на едно от леглата в дъното.
— Такаюки, Такаюки! — повтаряше непрекъснато той, после се обърна към Тоци. — Това Такаюки, той говори — каза момчето на накъсан английски, сочейки към леглото.
Хлапето клекна до кревата и заговори още по-настоятелно, а този Такаюки отвръщаше с по една дума. Накрая Такаюки се изтърколи от сянката и се изправи на пътеката с лице срещу Тоци. Той също беше хлапе и имаше грозно натъртване, покриващо едната страна на лицето му като неприятен белег от рождение. Трудно беше да се определи на слабата светлина, но Тоци предположи по сиво-жълтия цвят на натъртеното, че боят е бил преди няколко дни.
— Няма да работим сега — каза той към Тоци на много добър английски.
— Какво?
— Стига вече нощна работа. Това не влиза в договора ни. Трябва да откажем.
Тоци си играеше с пистолета в ръката и изведнъж му хрумна, че тези нещастници вероятно го взимат за някой от разбойниците на д’Урсо, дошъл да ги завлече обратно във фабриката. Той се взря в натъртеното лице на Такаюки и го съжали. Опитваше се да се опълчи, но тонът му беше съвсем отпаднал и примирен. Като че ли казваше това просто защото чувстваше, че трябва да го каже, а не защото мислеше, че ще има някакъв резултат.
Тоци прибра пистолета.
— Не съм от хората на д’Урсо. Аз съм от ФБР.
Никаква реакция.
— Аз съм агент по съблюдаване на законите… полицай. Разбираш ли какво казвам? Дошъл съм да ви отърва, момчета. — Тоци се усмихна и кимна, за да го окуражи.
Такаюки поклати глава. Сега изглеждаше даже по-тъжен.
— Благодарим ви, че сте дошли, но, моля ви, вървете си. Й, моля, заключете вратата след себе си. Благодаря.
— Какво?
— Не можете да разберете. Ако катинарът не е заключен, те ще помислят, че сме се опитали да избягаме. Последствията от това са жестоки.
— Кои са „те“? Д’Урсо?
— Да, д’Урсо — каза той нерешително. — Но обикновено хората на Нагаи изпълняват фактически наказанието.
— Нагаи?
— Да, Нагаи, кой друг. Фугукай следи за спазването на правилата. Те ни докараха тук. Сигурно знаете това… — Очите на Такаюки се разшириха, докато гласът му заглъхваше.
Имената прозвучаха познато на Тоци. Д’Урсо, жена му и шуреят му бяха споменали за Нагаи и Фугукай онзи ден. Имаше и още един, за когото говореха. Как му беше името, по дяволите?
— Познавате ли някой си… Маширо?
Вътрешността на фургона изведнъж потъна в гробна тишина. Вентилаторът продължаваше да смуче като механична ноздра.